ХУДОЖЕСТВЕНАТА ГИМНАСТИКА Е НАЧИН НА ЖИВОТ

Много от вас я познават. Подкрепяли са я на състезания, възхищавали са й се, виждали са как тумби дечица тичат във възторг след нея. Причината други от вас да се чудят коя ли е тази красавица, е един малшанс, спрял я на стъпка от световните върхове в художествената гимнастика. Но ние вярваме, че най-доброто за прекрасната Биляна Проданова тепърва предстои.

Спомняш ли си първата си среща с художествената гимнастика?

Това беше доста отдавна. Била съм на 10 години, което си  е късно за гимнастиката. Повечето от децата започват на 4-5 години. Първите спомени от гимнастиката са ми мъгливи, може би защото ми беше много трудно, въпреки че идвах с желание. Другите деца бяха тренирали повече, бяха доста по-добри и можеха повече неща. Но в един момент, след като започнах да работя с моята треньорка Светослава Калоянова, тя откри един скрит потенциал, който някак изведнъж се показа. Преди това хората не го виждаха в мен. Сега, вече след години, всички си мислят – ти от малка си била толкова талантлива и сигурно още като си влязла в залата всичко си можела. Наистина има такива деца – които идват и всичко им се получава веднага. Но при мен не беше така. Това са ми първите спомени – как всичко ми беше трудно в началото и другите бяха по-добри от мен. В един момент ги настигнах и задминах, просто защото ми казваха, че съм родена за художествената гимнастика и ми се отдава.

За художествената гимнастика е важна пластичността. На 10-годишна възраст не е ли късно да се развиват тези физически качества?

Късно е, но не е невъзможно. При мен е природно може би.

А с балет занимавала ли си се?

Ние играем балет. Всеки ден имаме балет, който обаче е примесен с упражнения от гимнастиката, които да ни помагат за равновесията, пируетите и трудностите, които изпълняваме. Това не е чистия класически балет, но все пак знаем доста неща. И за балерина са ме искали. Просто имам хипермобилитет на ставите, ръцете и така нататък и това изглежда красиво. Всички балерини, които са работили с мен, бяха влюбени и ми казваха – ако не станеш гимнастичка те вземаме за балерина, нищо че си по-голяма.

Можеш ли да определиш с какво все пак успя да те спечели художествената гимнастика?

Тя е съвкупност от много неща. Художествената гимнастика е начин на живот. В един момент става като наркотик - не можеш без нея. Адреналинът от състезания, да те гледа публиката, да можеш да покажеш това, върху което работиш всеки ден, то да се оцени и да има някакъв смисъл – тези неща дават невероятен стимул. Гимнастиката беше моя живот и всичко, което правех. Спомням си, че когато бях малка сутрин ходех на училище, а след това веднага бях на тренировка. Денят ми беше запълнен от сутрин до вечер, като вечер си пишех домашните и лягах. Гимнастиката ме описва, тя ме изгради като човек и като характер.

От каква възраст започна да работиш с твоята лична треньорка, с която всъщност и до днес сте заедно?

Била съм около 12-годишна. В художествената гимнастика в България има няколко категории – ние с нея започнахме от най-ниското ниво, от нулата. От категория Б преминах директно в категория „Елит“ и в националния отбор. Много стремглаво потръгнаха нещата. Тя работеше много с мен, постоянно – и през летните, и през зимните ваканции. Още от малка ми казваше – „Ти си моята звезда“.

Какво си научила от нея през годините?

Всичко. Често ни казват, че много си приличаме, не само защото и двете сме с черни коси – просто се изразяваме еднакво, мислим по един и същ начин, допълваме се. Това ни помага и в работата с децата когато аз или тя отсъстваме. Децата, които тренираме, са ни общи. Имаме еднакъв стил, еднакво виждане за гимнастиката, за живота, за всичко. Често казвам, че тя ми е втората майка, най-добрата приятелка, треньорката, сестрата...

Може би си имала късмет да попаднеш на нея.

Да. Според мен ако я няма връзката между треньор и състезател нещата просто не потръгват.

Какви черти на характера се опитва един треньор да възпита в своите гимнастички?

Най-вече дисциплина. Много държим на дисциплината. Децата идват и знаят за какво са тук, знаят, че са на тренировка и че трябва да се борят всеки ден. Често плачат когато нещо не им се получава или когато им се скараме. В един момент стават перфекционисти като нас и започват също така да не могат без гимнастиката. Един път влязат ли в залата, тя се превръща в техния начин на живот. Те сами настояват родителите им да ги водят, дори понякога да нямат възможност или да имат и други ангажименти -  в училище, уроци и т.н.

От каква възраст в гимнастиката може да се определи, че едно дете се стреми вече към високи спортни постижения?

За мен спортът не е само златни медали. Спортът е много повече. Когато бях малка имаше много момичета, които бяха преди мен и които се класираха първи, а аз много след тях. Моята треньорка тогава ми казваше: „Ще дойде и твоето време, изчакай го.“ Няма нужда с прекалени очаквания да се претоварват децата от малки. Нашият спорт е много травматичен. И всъщност е важно да стигнат до възраст „жени“.

А според теб художествената гимнастика отнема ли от детството и може ли да се окаже за сметка на образованието?

Майка ми е бивш директор и винаги много е държала на образованието ми. Според мен образованието може да страда единствено ако има липси от страна на семейството по отношение на възпитанието. Зависи от семейството. В никакъв случай едното не трябва да е за сметка на другото. Да, избираш спорта, ще се бориш за високи постижения, но не може да се допускат пропуски по важните предмети в училище.

Иначе като цяло гимнастиката взема от детството, но не съжалявам по никакъв начин за това. Казват ми понякога – ти си расла в саксия или под стъклен похлупак, защото не съм си прекарала времето по кафетата, дискотеките и т.н. Да, не съм се срещала редовно със съучениците си, прекарвала съм си времето в залата, но това е бил моят избор и никога не съм съжалявала. Моето семейство ме е подкрепило за това решение. Майка ми ме подкрепяше да уча, да бъда отлична ученичка, да завърша висше образование, а сега да уча и магистратура.

Има ли приятелства в художествената гимнастика?

Зависи. Аз вярвам в истинското приятелство, но може би повече вярвам в семейството. Хората са до някаква степен егоистични и гледат да мислят първо за себе си. Не разделям приятелството в спорта и приятелството в реалния живот. Имала съм приятелки гимнастички, но може би не са ми били най-близките хора. Все пак ние сме в пряка конкуренция. Аз съм възпитана от треньорката ми и от родителите ми да не гледам в чуждата паничка, както се казва, а да гледам аз как работя, какво искам да постигна, да гледам единствено себе си. Но по пътя си съм срещала завист, злоба, била съм изолирана и т.н. Това може би е нормално и е по-скоро спортна злоба и конкуренция

Тежко ли се отразява подобно отношение, все пак вие сте и много млади, почти деца?

Тежало ми е, няма да го крия. Но мисля, че един истински спортист трябва да може да го преодолее това нещо.

През 2009 година, едва в началото на върховата си кариера си претърпяла много тежка контузия, която в много случаи е причина дори за приключване на спортната дейност. Как се преодолява физически и психически подобно изпитание?

Това е може би най-трудното нещо, което ми се е случвало, защото стана една седмица преди световно първенство. Бях наистина достигнала това ниво, което чаках и този момент, който чаках. Бях на върха, имах и подкрепата на Илиана Раева. Но така е било писано. Преживях го тежко, няма по никакъв начин да го отричам. Беше ми много трудно. Най-много ме смачка психически. В един момент светът ми се срути. Както казах, прекарвах времето си в залата от сутрин до вечер, с двуразови тренировки. Това ми беше труда, това беше мечтата ми. И в един момент просто трябваше да свикна с реалността, че така е трябвало да стане. Съжалявам до някаква степен, но се опитвам да мисля положително. Чака ме нещо друго, нещо по-добро.

Ти тогава не си се отказала от гимнастиката?

Не, не се отказах. Бях твърдо решена да се върна.

Може би точно по това решение се познава един истински шампион?

Мисля, че да. Тогава преборих себе си. Не ми обърнаха гръб, но бяхме само аз и треньорката ми. Тя вярваше, че мога да се справя. В началото тренирахме вечер, когато нямаше никой. Борихме се сами. Възстанових се добре със собствени средства.

До кога продължи да се състезаваш?

В интерес на истината приключих активната си състезателна дейност през юни 2016 г. Контузията ми през 2009 година беше първата и имаше лекарска грешка. Не ми беше премахнат менискуса и от там ми се разяде хрущяла. През 2013 година отново скъсах връзката. Тогава и приключих с големия спорт. Но след това, от любов към гимнастиката и треньорката ми, в помощ на клуба, се състезавах в по-ниска категория. Три години ставах републиканска шампионка в Б категория, но разбира се, това не е било мястото ми. Реално там нямах конкуренция.

Как продължи пътя си след като приключи със състезателната дейност? Кога започна да учиш в НСА?

Още докато се състезавах, въпреки че не ни разрешаваха съвсем. Но майка ми беше категорична, че аз няма да си губя времето и трябва да запиша, защото както се оказа – нищо не се знае. В никакъв случай не съжалявам, защото имам нагледни примери на хора, които са изпуснали някои от основните неща и след това им е трудно.

А каква магистратура учиш в момента?

Социална и организационна психология в Нов български университет. Преди това съм завършила спортна журналистика и треньор по художествена гимнастика в Национална спортна академия. Дори бях малко на стаж като спортен журналист в Бтв. Исках да опитам.

Хареса ли ти?

Хареса ми. Обичам да пиша, да говоря... Не се знае за в бъдеще.

Сега например с целия клуб ЦСКА и по-конкретно ние с моята треньорка поехме инициативата да организираме състезанието Angels Cup, което ще се проведе на 4-5 март в зала Арена Армеец. Идеята е да стане международен турнир под егидата на ЦСКА. Иска ни се децата на клуба да имат тази изява, да има награди и медали за всички. Стремим се да привлечем гости от чужбина и постепенно с всяка година турнирът да се развива.

Предстои ни и мемориал на ЦСКА, който ще е през юни.

Имаш много отличия и от конкурси за красота. През 2015 година си спечелила конкурса Мис София. Не си ли се изкушавала от моделската професия?

По-скоро се явих от любопитство. Беше нещо ново и различно за мен. Хареса ми на модния подиум. Често са ме питали дали мога да го сравня с подиума на гимнастиката, но това, според мен, може да попита единствено човек, който не се е занимавал със спорт. Няма нищо общо. Питаха ме дали имам някаква специална подготовка, дали се упражнявам как да ходя, как да говоря, как да се държа. А аз някак не взех толкова насериозно участието си. Да, естествено, че исках да спечеля. Аз съм научена от спорта да искам да съм първа, да съм най-добрата, най-красивата. Другите участнички бяха по-вглъбени в идеята, докато аз не толкова. Надявах се да ми отвори някаква врата за нещо бъдещо може би, но не съм мислила да се занимавам с мода. Не е моето нещо моделството.

Може ли човек да се издържа като треньор в България?

Трудно. Ние пътуваме в чужбина и там работата е доста по-платена. Почти всички, които работят тук в клуба, работим и за по няколко месеца извън страната. И така общо взето се справяме. Без тези пътувания би било доста по-трудно. Търсят се треньори и за по-дългосрочен период, но на мен лично ми тежи да съм навън. Аз съм си българка и обичам да съм тук, при приятелите си, при семейството си, при децата, с които работя – те са си моите деца. Излизам, помагам, работя, в никакъв случай не ми тежи работата, дори ми е в пъти по-лесна, защото в чужбина като цяло много повече се цени треньорската дейност. Но не бих заминала никога за постоянно.

Децата те обожават. Какво е усещането да имаш тази любов, какво ти дава?

Всичко ми дава. Може да съм имала отвратителен ден, да съм в ужасно настроение, да имам много проблеми, но просто като ги видя могат да ме накарат да забравя всичко лошо. Това да те погледнат и да ти кажат „Обичам те“, „Искам да стана като теб“ или „Колко си красива, искам да съм като теб“ е невероятно. Много обичам децата, както и да се занимавам с тях. Някои родители ме питат – „Какво си направила, ходи на плуване, на английски, на какво ли не, изморена е, обаче иска при Биби“... И наистина е така. Например тренировката е свършила, а те искат още малко да останат.

Всичко ми дава тяхната любов. Затова и решихме така да се казва състезанието - защото те наистина са нашите малки ангели. И всичко, което правим аз и моята треньорка е с много любов и от сърце за тях.

Какви съвети даваш на малките, все още прохождащи гимнастички? Опитваш ли да предаваш щафетата със знания, които имаш от твоята треньорка?

Опитвам се, да. Мисля, че все повече започват да приличат на нас и да попиват от нас като поведение, отношение. Надявам се да сбъднат не само нашите мечти, но и техните собствени в бъдеще.

Ако един ден имаш дъщеря би ли искала да тръгне по твоя път?

Бих искала тя да има нейн собствен път, а не да следва моите стъпки, но определено бих я записала на художествена гимнастика. Бих мечтала тя да сбъдне моите мечти, но бих я оставила тя да има свои собствени. А ако гимнастиката й харесва бих се радвала.

Повече дава или повече взема професионалният спорт?

И дава , и взема, но може би за мен повече е дал.

Въпреки всичко, през което си преминала?

Да, въпреки травмите, въпреки трудностите и моментите, които наистина много са ми тежали и разочарованията, които съм имала. И хубавите, и лошите неща вървят ръка за ръка. Може би зависи какъв човек си, дали можеш да погледнеш отвъд лошото и да запазиш само доброто. Според мен негативните и лошите неща трябва да ги забравяме по-бързо и да пазим в себе си само доброто. Така  че на мен спортът определено ми е дал повече, въпреки съдбата, която съм имала.

Заглавна снимка: Мариян Марианов

Гардероб: Ашанте

Снимка - слайдер: Николай Литов