ПРОФЕСИЯ „СТЮАРДЕСА“
Вълнуваща, мечтана и желана е тази професия от много хора по света, но носи ли със себе си и своите негативи? Едно прекрасно момиче ще разкрие пред нас магията на света, в който живее вече години наред. Нейното име е Мартина Павлова и тя ще ни разкаже какво е да си отвътре, когато летиш. Ще ни сподели за жертвите и рисковете на своята работа, но и за любовта си към нея.
Мартина, къде живееш в момента?
В Абу Даби – най-голямото емирство и столицата на Обединените Арабски Емирства. Населението на Емирствата е десет милиона души, от които само два милиона всъщност са местни, всички останали са чужденци. Като цяло тази държава се крепи на чужденците.
Ти работиш като стюардеса, както разбрах - вече седем години. В момента си част от компанията Етихад Еъруейс, а преди това си била в България Еър. Етихад арабска компания ли е?
Да, това е националният превозвач на ОАЕ.
Как се отрази пандемията на дейността на компанията и в частност на твоята работа?
Като цяло в световен план пандемията засегна най-много авиацията. В Близкия Изток са базирани едни от най-големите компании и съответно те имат най-много служители. За съжаление през последните няколко месеца доста хора си загубиха работата. Пътникопотокът няма нищо общо с това, което беше преди. Усеща се огромна разлика.
Като национален превозвач компанията получи ли някаква защита на държавно ниво?
Въпрос на национална гордост е и никога държавата няма да остави националният превозвач да фалира, но нямаше как да се спаси работата на всички. Аз си запазих моята работа, но плановете ми се промениха още преди година. След три месеца напускам и се връщам в България.
Като цяло нямаше някакъв специален алгоритъм, по който да избират кой да бъде съкратен. Много хора, които бяха работили над десет години, били са много лоялни към компанията и са добро досие, бяха съкратени.
Имаше една бройка, от около 2000 от всички 5000 души, които трябваше да бъдат съкратени и моето мнение е, че компютър избра кои да бъдат те.
В Емирейтс е абсолютно същото. Няма как да търсиш виновни в този случай, защото целият свят е засегнат.
Да се върнем малко назад във времето. Как се случи така, че си получила възможността да се потопиш в тази вълнуваща професия?
Аз никога не съм имала мечтата да стана стюардеса. Не съм искала да летя, да работя в самолета, да обикалям света. Всичко започна по любов. Имах връзка с момче, което за късмет започна в България Еър. Исках да сме заедно и започнах и аз работа там. Но пък веднъж започнеш ли работа в авиацията, някак тя ти влиза под кожата. Както има един израз – влиза ти керосин в кръвта. Много е трудно да си тръгнеш, след като си опитал тази атмосфера.
Работех в България Еър сезонно, през лятото, когато има много чартъри. Няколко месеца след като изтече моя договор, Етихад имаха асесмънт ден в София. Това всъщност беше първия и последен такъв ден от тяхна страна. Отидох без очаквания, защото нямах голям опит, но те ме взеха.
С какво помниш работата си в България Еър?
Това, което най-много ми хареса, бяха колегите, с които работих. Когато е по-малка компанията, по-малък екипа, ставате по-близки, приятели, виждате се след работа. Докато съответно тук е съвсем различно.
При полетите нямаше преспиване, което означава да летиш до някъде, да останеш там и да се върнеш след два-три дни. Всички полети в България Еър бяха отиване и връщане в един ден.
България Еър е компания, която е установена в ЕС. Много е стриктна по отношение на правилата и натовареността с полети. Можеш да имаш по-нормален живот и това е най-голямата разлика, в сравнение с тази част на света, където съм аз. Тук компанията ти обгражда целия живот. Живея в акомодейшън, който ми осигурява компанията, и всъщност всичко ми е осигурено от нея. Много трудно можеш да различиш личния си живот от служебния. Защото тук, в Абу Даби, всичко е Етихад, така, както в Дубай е Емирейтс. Живееш в един балон, който не е реален, този лайфстайл, който имаме не е реалния живот. Има хора, на които семействата са им тук и при тях е по-различно.
Явно в тази сфера удовлетвореността зависи от местополжението на компанията, вида на полетите, манталитета на държавата дори. Може ли да се направи сравнение чии условия на труд са по-конкурентни? Доколкото разбирам, България Еър предлага много добри условия на работа.
Абсолютно. Фактът, че си в Европа, ти осигурява повече човешки права. Има професионални съюзи. Никога няма да те накарат да работиш шест дни в седмицата и само един ден да почиваш. Докато тук, както имаме един израз с колегите, съществува т.нар. модерно робство.
Тук човешките права не съществуват, т.е. и да искаш, не можеш да си търсиш правата.
Работиш адски много, разбира се, и заплатата е доста голяма, но и стандартът на живот е много по-скъп.
Факт е и, че обикаляш света. Това е мотивацията на 95% от хората, които имат тази работа и особено в тази част на света. Това е най-хубавото, което дава тази компания.
Но когато обиколиш вече света, предполагам, че това не е достатъчна мотивация при тази натовареност?
Абсолютно. Светът не става по-голям. Но тази работа, особено тук, не е вечна. Човек трябва да си направи много ясна преценка, че влизайки в тази сфера, това няма да продължи завинаги и трябва да има бекъп план в главата. Тук не можеш да се пенсионираш така или иначе, защото си чужденец. Възрастова граница няма, не дискриминират от гледна точка на възраст. Но това е много самотна работа. Колкото и да си обграден от хора, в един момент осъзнаваш, че всъщност си много самотен.
Всеки втори ден ти си в някаква хотелска стая, в някакъв хотел, някъде по света.
Ако имаш късмет да имаш готин екипаж, ще излезете заедно, а ако нямаш този късмет си абсолютно сам. В един момент просто искаш да се установиш някъде. И това, че пътуваш много ти пречи да установиш нормални отношения с хора, с които искаш да имаш връзка. Човек, който не е в тази сфера, по-трудно разбира защо те няма постоянно. Много е трудно да имаш лични отношения с някого, докато работиш като стюардеса.
Но пък тази работа е едно страхотно училище. Виждаш и научаваш много неща, които друга работа не би ти дала.
А зависи ли с какви хора работиш? Предполага се, че в България Еър, колкото и да е относително поради движението на хора от различни точки на света, пътниците са предимно европейци. Докато предполагам в Етихад работиш основно с хора от арабски произход. На рекламните снимки на Етихад стюрдесите са със забрадки.
Това беше униформата преди шест години и представляваше един воал, който тръгва от главата и се увива около врата. Вече е много по-модерна, с поли и вталени сака.
Т.е. няма изискване да сте покрити?
О, да. Тук са много отворени в това отношение. Не сме Саудитска Арабия или Катар. Няма никакво значение как се обличаш, не сме задължени да имаме специален дрескод където и да е. В това отношение са много развити и толерантни.
Колкото до пътниците – много зависи накъде летим. Ако летим до Австралия ще имаме основно британци и австралийци, ако летим до Тайланд е пълно с европейци. Но ако трябва да съм честна, масовите пътници в тези райони са индийци. Най-много пари идват от индийците.
За къде пътуват предимно и какво общо имат с арабските страни?
Тук те са работна ръка. Дали са индийци, пакистанци, от Непал или Бангладеш, идват тук, защото са работници. Също така ние сме един вид транзит хъб, погледнато, че сме на добро разстояние между различните държави и тук е най-удобно да се прикачиш.
Имате ли местни, арабки, които да работят като стюардеси?
Имаме само двама местни, защото
те са прекалено богати, за да работят.
В последните две години имат едно движение, наречено емиретизейшън, с което се опитват да накарат местните да работят каквато и да е работа, но е трудно, защото те просто са възпитани по друг начин. Възпитани са със страшно много пари и че въобще не им трябва да работят, защото до живот ще бъдат подсигурени.
Предполагам, че парите идват от петрол, но самата държава ли подсигурява персонално хората?
Да. Всъщност Абу Даби е единственото емирство, в което все още има петрол. В Дубай много отдавна няма петрол. Затова и в Абу Даби са най-богати. Когато дойдох тук, ми казаха, че имат петрол за още 200 години напред. И такава им е културата и така са възпитани. Знаят, че са богати и имат привилегия пред всеки друг човек, защото са богати. Имат най-силния паспорт в света и не им е нужно да работят. Жените тук ако работят са предимно в митници, имиграционни служби, правителствени дейности, такъв тип работа. Няма да видиш жена, която работи в супермаркет. За тази работа са чужденците и условията, при които работят, са нечовешки.
Щом тънат в разкош местните, не е ли редно поне да осигуряват нормални условия на труд на останалите хора, които им вършат работата?
Мисля по същия начин, но за съжаление не е така. Трябва да отбележа, че и самите Емирства са различни помежду си. Подобно на САЩ, отделните емирства имат свое управление и закони. Абу Даби е много различно от Дубай. Повечето хора познават Дубай, защото е известна туристическа дестинация. В Дубай са по-отворени към света, в докато Абу Даби, бидейки столицата на ОАЕ, са някак по-строги.
Да се върнем малко по-назад – когато си кандидатствала в Етихад, не се ли страхуваше да заминеш, трудно ли беше това решение? В нашите представи Абу Даби е арабска държава, с ограничени права на хората, особено на жените.
В този момент не знаех как стоят нещата в ОАЕ като начин на живот. Най-големият ми проблем тогава беше да оставя тук приятеля ми и бях на косъм да не замина. Имахме много дълга връзка. Той много ме подкрепи да използвам този шанс.
В същото време нямаше как да дойдем заедно, защото тук ако не сме женени, нямаме право да живеем заедно.
Но аз не бях абсолютно сама, заминахме в един ден четири българки. Това, че има някой с мен, който е от моя град и моята националност, много ми помогна. Беше много трудно в началото, защото въпреки, че от малка обикалям света, за първи път бях на място, което е толкова различно. Исках сама да преценя дали ми харесва или не и не бях обръщала внимание на други мнения. Когато ми свърши тренинга и започнах да летя, започна да ми харесва. Ние работим с хора от 170 националности. Видях, че хората тук са доста по-отворени, отколкото си представях. Гледах да си покривам косата, краката, но се оказа, че не е нужно. Е, ако отидеш в джамия, няма да отидеш с къс ръкав, но това се отнася и за църквите.
А какво се случи с любовта?
Любовта не издържа. Далече от очите - далече от сърцето, поне при мен е така.
Ако можеш да върнеш времето назад, би ли избрала нея пред Етихад?
Не бих си променила решението.
Донякъде отговори на този въпрос, но в сравнение с България Еър, какво ти дава повече Етихад?
Най-важното е, че обикаляш света и това не го предлага всяка компания. Виждаш места, които ако не е тази работа, е малко вероятно да посетиш. Имаме стаф травъл – намалени билети за целия свят към 99% от авиокомпаниите по света. Това дава изключителна възможност да се пътува навсякъде.
Кои са местата по света, които са те впечатлили най-много?
Сейшелите и Тайланд. Обожавам Тайланд и всичко свързано със страната – хората, природата, храната. А Сейшелите са просто едно магическо място, като кътче от рая. Но аз съм европейска до мозъка на костите си и имам нужда от природа, архитектура, култура, история и за мен винаги Европа ще си остане най-хубавото място в света.
Хората, с които работиш, познават ли България?
О, да. Ние имаме т.нар. представяне – всеки път, когато имаме брифинг за полет, си казваме имената и откъде сме. Отделно имаме документ, на който ни пише всички данни, вкл. националност. Така че тези неща ги знаем още преди да се качим на самолета. Хубавото е, че дори и някой да не е чувал за държавата ти, има възможност да отиде и да я види. Един от най-добрите ми приятели е индиец и когато се запознахме, му казах, че съм от България. Той веднага: „Стоичков, Стоичков!“ Впоследствие много хора, които не бяха чували за България, са я посещавали на екскурзия.
Самите стаф билети са два вида – с 50% и с 90% намаление, но вторите са стендбай, т.е. няма гаранция, че ще се качиш на самолета. Има и авиокомпании, които ни дават предимство. Поради ситуацията тази година, нещата леко се промениха, но това е неизбежно. Емирейтс например спряха всички стаф билети за периода март-октомври.
Първоначалната ми нагласа беше, че ти като жена в Абу Даби ще имаш някакви ограничения, но явно не е така?
Няма, даже е точно обратното. За тези, които обичат да ходят по барове и дискотеки – жените влизат безплатно и пият безплатно.
И като жена всъщност имаш повече права.
Това е най-отворената арабска държава. В други арабски държави въобще не е така, освен Оман и Бахрейн. Тук има магазини за алкохол, за свинско месо и т.н. Шейхът, който е обединил тези емирства, е бил изключително толерантен и е искал тази държава да бъде държава, в която хора от всички националности да могат да дойдат, да се чувстват спокойни и да бъдат свободни. Разбира се, ще се държат различно с някой, който е от Европа, в сравнение с някой, който е от Бангладеш. Националността има голямо значение, например ние като европейци нямаме право да работим като детегледачки. Детегледачки могат да бъдат само африканки, индийки и най-вече филипинки.
След толкова години работа като стюардеса, тази професия продължава ли да бъде все така вълнуваща и приятна за теб?
Да. Смятам също така, че приоритетите се променят. В началото приоритетът ти е бил да обиколиш света. След това идват други неща, оценяваш това, че работиш с хора от различни националности, защото от всеки един човек научаваш толкова много... Това е страшно богатство. Всеки полет е с различен човек и вероятността да летиш с някого два пъти е почти минимална. Това те учи и на адаптивност, защото всеки има своя начин на работа. Трябва да си по-толерантен. Били сме свидетели на всякакви неща, тренирани сме да се справяме с всякакви оплаквания. Когато си на земя, можеш да се обадиш, да използваш различни ресурси за справяне със ситуацията, а ние сме на десет хиляди метра над земята. Трябва да използваш персоналност, усмивка, мозък, за да са справиш и това е страхотен опит.
Имала ли си някакви много стресиращи ситуации по време на полет?
Чисто технически със самолета – не, слава Богу, по-скоро с пътници, например когато са много пияни и трябва да ги свалим от самолета, да извикаме полиция. Имали сме оплаквания за сексуален тормоз. Също така сме имали много случаи от медицински характер. Това става, защото хората крият, че не се чувстват добре, когато спешно трябва да отидат някъде.
Имали сме случаи на инфаркт, инсулт, няколко пъти сме имали израждане на бебе.
Имали сме неприятни случаи, когато сме намирали бебе в тоалетната – живо, слава Богу. Вече нищо на този свят не може да ме учуди. Най-трудното нещо е да работиш с толкова много хора - това са стотици хора при всеки ден полет.
Как се получи израждането на бебе на борда?
Ние имаме специален набор от медицински инструменти, които са на борда. Имаме клампи за рязане на пъпна връв, торба за плацента, която трябва да се предаде на линейката, когато пристигне. В 90% трябва да обърнеш и да кацнеш на най-близкото летище, но ако дестинацията е близо, може да продължиш, в зависимост от ситуацията. Имаме специален медицински център, с който поддържаме връзка и те също дават съвет как да се процедира в дадена ситуация. Повечето жени, които раждат при полет, са или индийки, или филипинки.
От гледна точка на опита си смятам, че парите не купуват класа. Виждала съм хора, които летят в бизнес и в първа класа, билетите за които струват страшно много пари и тези хора ще се изходят по средата на пътеката.
И как професионално трябва да се реагира в такава ситуация?
Има ресурси за почистване и съвсем дискретно трябва да се каже на човека, че не се прави така. Наблюдава се човека до края на полета, ако няма някакви други проблеми, всичко е наред. Но не трябва да се крещи, защото има някои хора, които просто не знаят. Има много хора, които пътуват от страшно бедни държави и те буквално правят това на улицата, за тях това е нормално. Трябва много внимателно да прецениш ситуацията и човека срещу теб, също така как да му говориш и той въобще ще те разбере ли. Доста често имаме и голяма езикова бариера и е много по-трудно да обясниш нещо на някого само с жестикулиране.
Но да, всякакви неща се случват. Аз мисля, че на хората им става нещо на мозъка, в момента, в който се качат в самолет.
Може би се притесняват, обзема ги страх, безпокойство...
Някои ги е страх, други пък се оплакват от най-глупавите неща, които нормален човек не би забелязал. Според мен им се отразява липсата на достатъчно кислород.
В същото време сме имали и страхотни пътници, които ни оставят картички, пишат ни писма, купуват ни бонбони и това ни прави всъщност деня. Ако ще целия самолет да се държи ужасно с теб, защото я има идеята в главите на доста хора, че стюардесата е просто сервитьорка в самолета и съответно се държат пренебрежително към нас. Един човек да се държи добре е достатъчно, защото единственото, което се изисква е „моля“ и „благодаря“.
Но за доста хора е трудно, особено за богатите араби например. Дори не говорят с нас, а само посочват къде да им се качат всичките шанели, диори и т.н. Което съответно пък ние не правим и не ни е позволено да качваме багажи, защото можем да се нараним. Ако нещо ни стане на гръбнака, не сме покрити от застраховката. Разбира се, ако става въпрос за възрастна жена, никога няма да откажа, но не и за мъж, който е сто килограма.
Ти спомена, че плановете ти са се променили и се връщаш в България. Какво те доведе до това решение?
Да, още миналата година взех решението и ситуацията с вируса не ми е повлияла. Просто много ми липсва България, много искам да се прибера вкъщи при семейството си. Аз съм на 30 години в момента и ако чакам да се върна в България като стана на 40, моите шансове да намеря работа, подходяща за мен ще бъдат значително по-малки, отколкото сега. Аз трябва да мисля практично какви са моите шансове за реализация, без значение дали в авиацията или другаде. Взех всичко, каквото можех, от тази работа. Това беше един страхотен опит, за нищо не съжалявам и нищо не бих променила, но всяко нещо си има край. Идва време да обърнеш страницата и да започнеш нещо друго. Моето семейство ме подкрепя, което е най-важното.
Какво ти се работи в България?
Нямам нищо против да продължа да работя в авиацията, включително и като наземен персонал. Преди много исках да работя в Уиз Еър. Често пътувам с тях като пътник и имам доста бивши колеги от България Еър, които работят в момента при тях. Компанията е унгарска, заплащането е много добро.
За българския стандарт работата в Уиз Еър е най-добрата от гледна точка на авиацията.
Разбира се, плановете се промениха със ситуацията тази година, така че това едва ли ще се случи сега, но не пречи да се случи един ден.
За това, което много искам да работя, са нужни стотици хиляди евро и няма как да се случи в този живот, съответно трябва да съм реалист.
Какво е това нещо?
Най-голямата ми страст в живота са книгите. Чета изключително много и не мога да си представя живота без книга или киндъла в ръка. И винаги съм искала да имам книжарница, която да е и бар – букбар. Обичам вино, обичам и книги, и искам да ги съчетая.
Нямам претенции, че не мога да работя това или онова или, че идвайки от Емирствата няма да работя за такава заплата. Важното е да си изкарваш хляба с честен труд.
Вчера говорихме с майка ми и тя ме попита няма ли да ми липсва работата тук. Разбира се, че ще ми липсва. Убедена съм, че първите два месеца в България ще ми е нереално, защото аз съм свикнала да си идвам само за ваканция и отпуска, а сега се връщам да живея отново тук. Ще ми е трудно да свикна отново с това, което е в България, но то е неизбежно и един ден ще се случи. Предпочитам просто да е по-рано. Трудно ще е, но ще свикна.
Ще ти хареса според мен, но дано наистина този период изчезне по-бързо.
Имаме възможността да сме реални свидетели на това, което сме виждали само по книги и филми. Времето върви напред - и това ще мине, и това ще свърши, просто от нас се изисква да имаме търпение.
Колкото до професията – бих насърчила всеки, който иска да се занимава с нея. Тази работа учи на много неща и дава невероятен житейски опит. Разбира се, върви и с негативи – фактът, че нямаш време за семейството си. Но трябва да намериш баланса и да се научиш как да живееш и с двете.