ЗА ТЕЛЕВИЗИЯТА, СОЦИАЛНАТА Ѝ КАУЗА И “DEХTROPHOBIA 3: THE LOST ONE”
Ева Кикерезова е познато лице на много от нас – най-слънчевата усмивка, която ни посреща от телевизионния екран. Но освен прекрасен телевизионен водещ и всеотдайна майка, тя е и дейна и социално ангажирана млада дама. А най-новият проект, в който взема участие, е ескейп стаята “DEХTROPHOBIA 3: THE LOST ONE” – едно много любопитно, вълнуващо и бързо набиращо популярност забавление, подробности за което ще научим от самата нея.
Казваш, че детската ти мечта е била да станеш стюардеса. Опитвала ли си да я реализираш?
Да. Веднъж майка ми ме помоли да придружа брат ми на едно интервю за стюарди и когато дойде неговият ред, асистиращата дама каза: „Вие сте наред“. Обясних, че само го придружавам, но тя ми каза, че нищо няма да загубя, ако вляза и аз на интервюто и се съгласих. Всъщност се оказах една от първите класирали се и ме поканиха. Когато трябваше вече да отида на медицинските тестове, обясних, че съм се явила просто от любопитство и всъщност си имам работа. Но определено ми стана много приятно, че въобще съм от избраните, защото имаше много кандидати, а бяхме одобрени само двайсетина души. Бях на 23 години тогава, а компанията беше Bulgaria Air.
Изучавала си основно икономически специалности. Защо се насочи към тази сфера, предвид, че вече си била в началото на телевизионната си кариера?
Защото когато кандидатствах „Журналистика“ в Софийския университет не успях да покрия изискването за оценка 4.50 на писмения изпит, за да ме допуснат до следващия етап. Много страдах тогава. По това време работех в "Меридиан мач" и нашата администраторка седна до мен и ми каза: „Виж какво, не съжалявай и не страдай, защото ти вече си поела по някакъв път. По-добре запиши филология или нещо съвсем различно. Журналистиката ще я научиш от практиката.“ С нея много бяхме говорили за математика и тя ме посъветва, че тъй като много добре знае колко ми е аналитично мисленето, по-добре да уча нещо, свързано с цифри и математика. Можех да уча българска филология, но избрах да продължа образованието си в Датския колеж. Изпитът там представляваше тест с логически задачи, подобни на тестовете за интелигентност и се зарадвах, че бях първа, с най-много точки. Записах се и останах много доволна, защото е едно наистина предприемаческо училище. По отношение на образованието това беше най-хубавото, което можеше да ми се случи.
Това е частен университет, таксите за който плащах сама и този факт ме караше да уча, за да оправдая инвестицията.
Не съм преписвала, ходех редовно и учех много. После продължих в Пловдивския икономически университет, а след това завърших и една магистратура по "Бизнес администрация". Доста често съм прилагала знанията си от училище в реалния ми живот и съм много доволна.
По това време си била във вестник "Меридиан мач". Как попадна в екипа на вестника?
Когато се подготвях за кандидат-студентските изпити, преподавателят ми по литература ме попита какво съм решила да кандидатствам и ми каза, че според него начинът ми на писане е подходящ за журналистика. А в моето семейство почти всички са икономисти, нямаме журналисти. Вслушах се в съвета му и разбрах, че за устния изпит по журналистика, до който аз така и не стигнах, е добре за кандидата, ако представи някакви публикации. Това го бях споделила на учителя ми по физическо възпитание и той каза, че има приятел, който работи в "Меридиан мач" и може да говори с него да изкарам някакъв кратък стаж там, колкото да напиша една-две статии. Не знам как точно са разбрали ситуацията хората от вестника, но те ме взеха да работя наистина, а не само за един-два дни. Помолиха ме да отразя две спортни събития и след това казаха, че са много доволни и директно ги пуснаха за отпечатване. Татко ми беше много горд и на следващия ден разнасяше вестника из целия квартал.
Реално започнах да се занимавам с журналистика почти веднага след абитуриентския ми бал.
Знам, че това е голям късмет и съм благодарна на всички хора, които ми помогнаха тогава.
През годините си имала много изяви и на модния подиум. Кога започна и с това да се занимаваш?
След като попаднах в телевизията. Започнаха да ме търсят като популярно лице. От тогава съм имала стотици ревюта. Дори онзи ден бях на ревю. Мислех си, че съм най-възрастната от всички, с две деца, сравнително скоро родила бебето... Леко се бях притеснила, но пък с появяването ми на модния подиум и аплодисмените на публиката, сценичната ми треска отмина. За съжаление, напоследък нямам време да обърна много внимание на себе си…
Какво не ти допада в сферата на модата?
Много харесвам всички български дизайнери, които според мен са по-класни от редица западни дизайнери. Използват много качествени платове, всички са изключително креативни и правят наистина божествени модели, с които се чувствам като кралица. Когато харесвам дрехата и представянето ми е възможно най-доброто, както се случи и на последното ревю. Не ми допада обаче това, че модните букери се опитват да наложат слаби модели на по 15-16 години. Истината е, че самите дизайнери си търсят по-женствени модели, защото и клиентките им са такива. Иначе нямам никакви други забележки.
Как попадна в телевизията?
Работех в "Меридиан мач" и с един колега отидохме да хапнем сладолед в София ленд. Той се видя тогава с двама негови познати, единият от които беше режисьорът Стилиян Иванов. Седнахме на една маса и когато си тръгваха, той ми каза, че ме чака в петък на кастинг в телевизия "Веселина". Аз му казах, че не искам да чувам за кастинг в поп-фолк телевизия и че във вестника ми е много добре. И той тогава ми се скара: „Момиче, аз казах ли ти да дойдеш в петък в 11 часа!“ Явих се на кастинга, одобриха ме и както и Стилиян беше обещал, нямах нищо общо с музиката, а работата ми представляваше говорителка, която представя програмата на телевизията. Започнахме да работим заедно. След време той напусна "Веселина" и аз напуснах с него, като междувременно се върнах отново към вестниците – те са моята голяма любов. В един момент Стилиян Иванов стана директор в телевизия ВВТ и ме покани там. След доста убеждения от негова страна се върнах отново в телевизията.
Какво започна да правиш в ВВТ?
„Звезден прах“ – светско предаване с новини и интервюта. И това предаване го правих в продължение на 7-8 години.
Как се разви впоследствие кариерата ти през годините?
Предаването „Звезден прах“ го правих до около 26-27-годишна възраст и след него реших, че повече не мога да се занимавам с такива неща, защото имам стабилно икономическо образование и трябва нещо в тази насока да работя, а и съм стара вече за телевизия. И си виках – имам толкова хубаво образование, четири езика говоря - веднага ще ме вземат в първата банка. Напуснах телевизията, като моментът съвпадна и с едни неразбирателства, които имахме с ръководството на ВВТ. И всъщност цяла година стоях без работа. Въобще не се случиха толкова лесно нещата. Ужасно беше.
Мислиш си, че си много велик, а реалността е съвсем друга.
Дори не ми отговаряха като изпращах CV. По някое време започнах работа в една PR агенция, където ми беше много приятно, защото едно от образованията ми е „Реклама и бранд мениджмънт“.
Бях се откъснала вече от две години от телевизията и се чувствах много спокойно, но един ден, през лятото, получих обаждане от непознат номер. Дамата се представи – Ива Димитрова от предиобедния блок на БНТ 1 и пожела да се видим. Аз реших, че е във връзка с работата ми и дори казах на колегите, че отивам на работна среща. Като се видяхме ми каза, че има нужда от водеща, но аз й отговорих, че нямам желание, стара съм за телевизия и че в PR агенцията ми е много хубаво.
Дойде септември, аз дори бях забравила за тази среща, когато тя ми се обади отново с думите: „Ева, какво става, ние започваме, бързо седни тази вечер, напиши един примерен сценарий за светски новини и утре те чакам в студиото!“.
Седнах аз да напиша сценария и се разплаках, докато го писах. Защото това си е нещо мое и си ми е много близко, почувствах се все едно си влязох вкъщи и си събух обувките.
И така се върнах отново в телевизията. Моята продуцентка е страхотна жена. Изумявам се колко е паметлива, колко услужлив й е мозъка, как ръководи всичко с желязна ръка, но в много кадифена ръкавица и същевременно с това колко е женствена. Много съм впечатлена от нейния работохолизъм и от начина, по който ръководи нещата. Вече 4-5 години сме заедно и аз продължавам да се възхищавам на начина й на работа.
Разкажи ни повече за вашето предаване.
Предаването се излъчва по БНТ1 и се казва „Здравето отблизо“, а моята рубрика е „Здравно досие“ и е посветена на здравословния начин на живот на популярните хора у нас. По време на предаването те демонстрират някакво свое хоби, а ако нямат – аз им отправям предизвикателство. Продължителността на цялото предаване е един час към този момент.
Преди по-малко от година си станала майка и на момиченце, като през това време изобщо не си прекъсвала работата си по предаването. Как успяваш да я съчетаваш с майчинството?
Със сина ми също не съм спирала да работя, но сега ми е по-трудно да се организирам. За щастие мога да разчитам на свекър ми и свекърва ми, на моите родители също и съм им безкрайно благодарна. Когато се мобилизирам, се справям, като много често съм и с двете деца. Аз съм майката, няма как. Не искам моите служебни ангажименти да пречат на комуникацията ми с децата. Дори сега, като не учат много в детската градина, често вземам сина ми с мен през деня, за да сме заедно повече време. А бебенцето Елена е много спокойна и кротичка. Най-много обича да е с брат си, а и той умира за нея.
Магия ли е телевизията и усещаш ли я като любов за цял живот?
Любов е, но и не е нещо, което ми липсва, когато го няма.
Разпознават ли те хората?
Да и понякога е приятно, но понякога не съвсем, защото това означава, че трябва да се съобразявам. Например аз
не си позволявам да се изказвам от моята страница във Фейсбук на политическа и религиозна тематика, колкото и да ми се иска.
Но пък ми е много мило, когато някой дойде при мен и ми каже, че много харесва това, което правя. Това обаче може да се случи и когато си графичен дизайнер и рисуваш. Или ако си писател и напишеш нещо добро. Ако се снимаш в киното също... В интерес на истината аз съм се снимала в няколко филма и това вече е нещо, към което изпитвам наистина любов.
Но за телевизията – аз никога не съм се борила да бъда в телевизия и затова може би не ценя тази работа така, както някой, който е вървял със зъби и нокти по този път. На мен ми е била даденост. Една от първите ми работи е била телевизията. Дали ще съм в телевизия, вестник, списание или ще продавам сандвичи някъде – все си е работа.
Честно да си призная – отдавна имам мечта да бъда сервитьорка. Никога не съм била, въпреки че винаги сама съм си изкарвала парите. Може би защото много обичам домакинската работа – да готвя, да чистя, да подреждам, да посрещам гости. Едно време по купоните аз бях тази, която разтребваше чашите от масите накрая.
Има ли разлика в организацията и начина на работа в частна и в държавна телевизия?
Определено има разлика. По-лесно се работи в държавна телевизия.
Имаш ли колеги, които през годините да са се превърнали в твои приятели?
Почти всички. Аз не се карам с никого.
От ВВТ имаш ли приятели?
Да. Повечето от журналистите от ВВТ отидоха в бТВ, Нова тв, Канал 3. И наистина с всички сме близки. Добре, че го има Фейсбук, защото там си поддържаме отношения. Има хора, с които се виждаме много рядко, обаче си знаем, че се имаме и обичаме. Сега в БНТ съм много близка със сценаристките на предаването, с другата репортерка Криси Стамболова, която също има много хубава рубрика. Тя ми беше редактор в „Звезден прах“ и останахме близки, а сега пак работим заедно. Всъщност аз имам много приятели и ми е трудно и да отделя вече с кого от кой период се познаваме.
Изглежда, че за теб не е хищна телевизионната среда?
Тя е много хищна, но аз нямам болни амбиции. Не отричам, че има хора, които минават през трупове, заради кариера в телевизията, но аз не харесвам такива типажи и не ми е приятно да общувам с тях. В която и да е сфера не ми харесва прекалената амбициозност, не е това моето верую. И може би затова толкова години съм се съхранила в тази сфера, в която наистина всичко е въпрос на голяма борба. Аз се радвам, че нямам лоши отношения дори и с конкурентите.
Какво мислиш за хората, които се отказват от гледането на телевизия?
Разбирам ги.
Не всички предавания са като нашето, което е направено в услуга на зрителите.
В моето например разказваме за популярни личности и как те се опитват да живеят здравословно, през какво са преминали, що се отнася до здравето им и какви методи на алтернативно лечение и тип бабини рецепти прилагат. Те са хора като всички и също се разболяват, борят се, оздравяват и т.н. Няма да забравя специално певицата Тони и нейния разказ за борбата й с автоимунно заболяване и как е успяла да оцелее, защото това заболяване е животозастрашаващо. Тогава тя помогна на много хора, които пожелаха да се свържат с нея. Смятам, че ние сме полезни на зрителите.
Заедно с твоя мъж Явор Харизанов сте съоснователи на новия проект ескейп стаи „Dextrophobia 3: The lost one”. Ще ни разкажеш ли повече за него?
Това е едно от най-интересните неща, с които се занимаваме и двамата. Ние направихме нашата стая Lost rooms (http://dextrophobiarooms.com/the-lost-one/), която колегите от най-стария бранд Dextrophobia много харесаха и ни предложиха да се кооперираме с идеята да станем по-силни. В момента това е най-добрият и модерен начин на забавление, а също и на провеждане на тийм билдинги. Почти всяка седмица има тийм билдинг и дори големите компании пращат своите НR-и да наблюдават игрите, защото виждат как всеки от членовете на отборите, които попадат в различни ситуации, изразява свое различно качество. Много добре се вижда кой е лидер, кой е само наблюдател в началото, но пък е аналитичен и накрая дава решение, кой бяга отговорност, кой се отказва бързо и т.н. Имаме няколко случая, в които участието в стаята е представлявало и интервюто за работа.
Това е много силно забавление за мозъка, при което се получава голяма доза ендорфини за това, че си решил някакви логически загадки.
В много голяма степен те са и отборни, т.е. всички заедно се борят за постигане на някакъв резултат. Много е забавно. Аз не съм видяла и една група, която да е излязла неусмихната, дори и да не е успяла да си изпълни мисията.
Този бизнес е много интересен и дори се обединихме 15 от най-добрите бранда, с общо около 25 ескейп стаи и основахме наша асоциация, на която ме избраха за председател. И тук има някакво рейтингуване – не всички стаи са достатъчно добри, за да се харесат на хората и да продължат да ги посещават, затова е хубаво човек да започне от наистина хубава стая, за да се запали по тази игра.
Какви хора посещават вашите стаи?
Всякакви хора – от 10-12 годишни деца, които си празнуват рождените дни в такива стаи, до пенсионери. Например много обичат да играят дядовци със своите деца и внуци. Бабите по-рядко. Идват хора а всякакви професии и е много забавно като разбереш колко разнородни типове хора могат да имат една обща страст – ходенето по Ескейп стаи.
Интересна ли ти е работата по това начинание?
Много. Много я обичам. Все повече хора се запалват по този начин на забавление. Не е и толкова скъпо – ако отборът е от пет души излиза по 20 лв. на участник.
Също така много хора по този начин си правят първите срещи, защото така по-бързо се сближават. Има много хора, които предлагат брак в такива стаи. Или се обясняват в любов. Празнуват рожден ден или годишнина от сватбата... Аз специално съм изписала десетки картички за рожден ден, момински партита, ергенски партита, годишнини, предложения за брак и т.н.
Има ли нещо друго, което би искала да правиш или да постигнеш?
Аз се занимавам с още две неща. Едното е сайтът laws-bg.com, който искам да доразработя и да бъде платформа, на която свободно, обективно, безпристрастно и честно да се изразяват политическите и социални теми, които които занимават обществото ни.
Другото, с което се занимавам, е фондацията „Сдружение на жените в България“. В момента подготвям курсове и терапии за жени, които са в обтегнати семейни отношения, пред раздяла, или пък изоставени от мъжа до тях. Предназначени са за жени, които не знаят на къде да тръгнат.
Аз самата минах през това и знам колко е трудно и колко време отнема да се възстанови човек.
Курсовете ще бъдат безплатни, просто искам да предам моя опит и да бъдат от полза за жени, които нямат финансова възможност. Работното им заглавие е „Има живот и след развода“ и са координарани с психолог и семеен терапевт.
Искам жените в това положение да видят, че не е страшно да се разведеш и да продължиш сам. Държа да са безплатни и затова търся спонсори за тази кауза. На мен ми беше толкова трудно да изляза от ситуацията с първия ми мъж, предвид, че съм финансово независима, имам добра работа и т.н., а си представям колко е трудно на много други жени, които нямат нищо зад себе си. Ако се получи тук в София, бих искала и да реализираме нещо като турне из цялата страна, защото в България психическото насилие е много разпространено. Колкото и да се страхува една жена да остане сама, по-добре е да стане и да си тръгне, отколкото да търпи да я потискат, унижават, бият и пр.
Много жени се страхуват от такава стъпка и заради факта, че са зависими финансово.
Да, но човек се мобилизира и в такава ситуация намира начин да изкара повече. Малко е като мисленето от типа „Да имаме дете, но като си стъпим на краката финансово“. А истината е, че никога човек няма да се чувства напълно доволен и спокоен във финансова гледна точка, защото винаги иска повече.
За какво мечтаеш и какво си пожелаваш?
Пожелавам си да обиколя още повече държави. Това обичам най-много, моите спестявания отиват за екскурзии. Искам да съм малко по-организирана и да си изпълня проектите. Да са ми здрави децата – това е най, най, най-важното за мен. Да успея да направя тази своя организация и да мога да помогна безвъзмездно на жените.
Искам да живея в една утопична среда, в която няма насилие между хората и няма насилие над деца. Да ми е красиво в държавата и да ми е чисто. Нека крадат, но да оставят и за народа.
Искам българите да живеем добре, да са ни щастливи децата.
Искам да стане така, че да не си делим децата на моето и твоето, а да гледаме на тях като деца на всички, деца на нашето общество. Ако видим примерно, че някое дете плаче, да отидем да го успокоим, а не да стоим безучастно. Трябва да сме социално отговорни и да имаме гражданско общество. Това, че някой проблем не ни засяга днес, не означава, че няма да ни засегне занапред.
