В ОСНОВАТА НА ОБРАЗОВАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС ТРЯБВА ДА Е ЛИЧНОСТТА
В България са положени основите на нещо ново, различно и твърде любопитно - демократичното образование.В желанието си да разберем повече за инициаторите на този проект съвсем логично попадаме на Иван Николов. Той е учител, оператор, режисьор, а освен всичко това и човек, влагал години наред сърце и енергия за едни безпризорни хора, които всеки ден срещаме и обикновено подминаваме безстрастно. Човек, за когото личността е ценна, а правото на избор е кауза.
Може ли да се каже, че сте един от идеолозите на проекта за Център за демократично учене?
Да, може да се каже. Всъщност проектът е за демократично училище, който на този етап е реализиран като Център за демократично учене. Занимавам се с това вече от пет години. Трябваха ни две години за да стартираме и да подготвим среда за работа с деца. Вече трета година това е факт.
Как се е появила идеята за този център и как се е развила впоследствие?
За мен всичко започна преди шест години, когато се роди сина ми. Започна да ме вълнува въпроса къде ще учи той. Аз избрах да остана тук, в България, но не виждах място, където той може да учи. Започнахме да се събираме с най-различни групи от хора и да мечтаем, да визуализираме идеалното училище според нас за нашите деца. Това беше един дълъг процес, който започна много хаотично. Докато в един момент се намерихме с една група от хора, а по същото време излезе и книгата на Яков Хехт за демократичното образование на български език. Демократични училища има в редица европейски страни, в САЩ, Израел, Австралия, Русия и други. Най-значимите демократични училища, които съществуват и до днес и са вдъхновили създаването на стотици други такива са:
- Съмърхил в Англия – основано през 1921г от психолога Александър Нийл
- Съдбъри Вали в САЩ – основано през 1968 от Дан и Хана Грийнбърг
- Демократичното училище в Хадера – основано от Яков Хехт през 1987г. Към момента в Израел има повече от 30 демократични училища
С какви хора сте в екип?
Ние сме родители, учители, психолози, журналисти, юристи, архитекти, финансисти – хора с най-различни професии и роли в живота. Но най-вече ние сме граждани с активна гражданска позиция по въпросите на образованието, демократичните ценности и зачитането на правата на личността. Ние вярваме, че промяната, която искаме зависи от нас.
Създадохме неправителствена организация - Общност за демократично образование. Обединява ни идеята, че силно демократично общество се гради от свободни и активни граждани. За да бъдеш такъв обаче е необходимо средата, в която растеш да те учи и насърчава да познаваш и пазиш демократичните ценности, да ти дава свобода, но и да възпитава отговорност, да те стимулира да развиваш ефективни стратегии, да работиш в екип и да намираш творчески и новаторски решения на проблемите.
Защо според Вас демократичното образование е по-добрата практика? Децата не са ли твърде малки, за да правят такива генерални избори за себе си?
Оказва се, че не. Това е модел с дългогодишна история и показва, че е образование, насочено към бъдещето. В момента нашата система гледа към миналото. Тя гледа света в един порядък, в който трябват роботи, които да имат еднакви знания. Със сигурност след десет години, когато тези деца завършват, малка част от професиите в момента ще са факт. В България по-бавно се движат тези неща, но е ясно светът накъде отива. Много от професиите, които в момента се изучават, ще бъдат заменени от роботи. И всъщност в бъдещето ще е важно човек да притежава няколко качества – да има самоувереност, да има ясна визия какво иска да прави, кое е истинската му страст и да бъде добър в него (защото само когато човек има истинска страст за нещо той става добър за това). И другото всъщност е фантазията. Фантазията е нещо, което ще се продава скъпо – човек да може да измисли например някаква апликация (приложение – б. ред.) или да може намери решение на някакъв проблем. Това са все неща, които не се учат в училище в момента. В училище те учат да слушаш, докато в нашия център децата са отговорни за процеса, т.е. те правят индивидуалния си план, те го следват. Децата учат с любов, т.е. те обичат да учат и нищо не може да ги спре, защото любопитството им не е прекършено. Виждам как децата, без никакъв натиск и никакви задължения, вървят с техния интерес. И резултатите са фантастични.
Как точно протичат заниманията в Центъра за демократично учене?
В центъра няма задължителни предмети. Няма оценки. Няма звънец. Има програма, която покрива абсолютно всички области на знанието и всеки ученик е свободен да избере предметите, които да изучава. Всяко дете има своя индивидуална програма и може да избира какви часове да посещава – български език, математика, биология, наука, музика, дигитална обработка на изображения, театър и т.н. Всяко дете има свой ментор, който подкрепя детето в изготвянето на неговата индивидуална програма и който го съпровожда в процеса на учене и развитие, помага му да прави своя избор в посока развитие на своите интереси, съветва го и му разяснява възможните последствия от различни решения и действия, следи неговото развитие и го подкрепя. Това става, разбира се, и с подкрепата на родителите.
При Вашият син например как се получават нещата?
Той е на 6 години и е в предучилищната група. Чете, пише, смята, умножава – неща, които моите родители например не могат да си обяснят как се получават. Никога не съм го карал да пише ченгелчета, а като ходи по улиците чете всеки възможен надпис.
При демократичната система на образование детето самостоятелно решава какви предмети да изучава. А след като е направен този избор по стандартните методи на обучение ли се работи?
Ползваме много методики. Принципът е този, че детето е в центъра на образователния процес, обаче може да учи математика по всевъзможни методики. Тук е сложната задача на учителя, защото в момента, в който детето се почувства не на мястото си може да стане и да излезе. Ако едно дете не иска да присъства това е приемливо за нас, учителите, но ние се опитваме да разберем защо и какво се случва. Причините могат да бъдат различни - дори, че негов приятел в момента го няма и ние ги изследваме. Но няма неща от рода на изключвания заради отсъствия.
А при тази система на обучение децата не стават ли прекалено разглезени или пък неподлежащи на какъвто и да било контрол от страна на родителите и по-възрастните?
Всъщност контролът е в техните ръце. Винаги като родител можеш да влияеш на детето си, да му предадеш ценното. Но ние делегираме отговорността на детето като му казваме например – този твой избор е важен за теб, аз го зачитам.
Задължителният образователен стандарт е просто един отрязък от цялото знание на света, за който някой е казал – ти сега в 5 клас трябва да знаеш кой е този и какво е направил. Ако не го знаеш – ти си глупав и имаш двойка. В този смисъл децата при нас учат отвъд този квадрат от знания, който хората в Министерството на образованието са преценили като задължителен. Или пък ако някое дете чете по-бавно във втори клас значи има някакъв проблем. Не, просто децата имат различен темп на развитие. Някой може да е добър в една област за сметка на друга. И когато се фокусираме върху условните страни в образователната система често децата се заклеймяват и се фрустрират. Примерно понякога се вторачваме как някое дете не е достатъчно добро по математика и то е натискано да решава още и още задачи, вместо да видим, че това дете е много добро с ръцете си и прави чудесни неща.
А ние в Центъра за демократично учене се фокусираме върху силните страни. Работим с таланта на детето, развиваме го и покрай това детето усвоява много други неща. Ще дам един пример от моя живот – аз съм учил за художник и се занимавам с кино без никога да съм учил кино. И не само това, ами имам и признания от международни фестивали и Българската киноакадемия за най-добър оператор и т.н. Това не е с голямо значение, въпросът е, че аз тръгнах през моя интерес към това нещо. Започнах правейки видеоинсталации, опитвайки някакви неща с видео, грабна ме това занимание и някак сам през различните проекти се научих.
Какъв сте искал да станете като малък и Вашите родители повлияли ли са по някакъв начин за Вашия избор?
Винаги съм рисувал. Баща ми е математик, майка ми е инженер-химик. Никой от тях не се е занимавал с рисуване или някакво изкуство. За баща ми целият свят е математика и логика, а всъщност аз не разбирам математиката. Това беше голяма драма за него в един момент. Аз обаче имах шанс да попадна на училища и хора, които ми помогнаха да развия таланта си. През камерата научих физиката, а английски език покрай работата ми в международни проекти и това всичкото стана след като съм бил воден от моята сила и от моя интерес. Покрай желанието ми да направя моето нещо всичко друго се усвоява много лесно.
Какво е мнението на ваши колеги от другите училища за демократичното образование? Подкрепят ли ви, искат ли да навлязат някои практики в стандартната система?
Аз имам наблюдения какво е мнението на отговорни лица по институциите – в Министерството на образованието, в различните инспекторати, защото от доста време се опитваме да ги информираме и да ги въведем в демократичното образование. Водили сме световни лидери в образованието на срещи. За нас този процес е много дълбок, защото няма ноу хау - един учител в свободно училище няма откъде да се учи и затова постоянно пътуваме, срещаме се, комуникираме с наши партньори от други страни като Германия, Израел, Англия. Всъщност се получава така, че в министерството имат позиция, знаят какво правим, искат нещо подобно да се случва, но не знаят как да го осъществят. Нямат ресурсите и ги е страх. 70% от учителите до четири години ще се пенсионират. Това означава колапс за образователната система. Те имат много тежки проблеми за решаване, например дори въпросът със статута на учителя в обществото. Да си учител е обидно и нископлатено. Никакво уважение – нито в обществото, нито в учениците. Това е първото нещо, което трябва да се промени. Защо всички говорят за Финландия? Ами във Финландия учителят получава повече от един лекар. Той е с най-високия статут в обществото. За 10 места кандидатстват 3000 души. Тук при нас нивото е много ниско и се започва още от университета – „Българска филология“ обикновено е последно желание на един кандидат-студент. Аз съм завършил „Педагогика“ преди време и преподаваното по никакъв начин не е съобразено с нашето съвремие. Не може да не се съобразяваш с индивида и да искаш всички да бъдат еднакви, да знаят едно и също по едно и също време. Няма как да стане така.
Възможно ли е вашият център да се превърне в някаква легална форма на обучение?
Да. В нашия екип има много хора, между които и юристи. Търсим начини. В новия закон има един формат „Иновативно училище“ и ние работим в посока да създадем иновативно демократично училище в България.
В кои държави тази демократична форма на обучение е най-силно застъпена?
Най-широко на държавно ниво е застъпена в Израел. Там повече от 10% от училищата са свободни, като държавните училища непрекъснато интегрират някакви части от този модел. Например петък е свободен ден и децата сами си правят програмата.
За да се приложат тези практики обаче трябва да се работи и с обучение на учителите, нужна е цялостна политика, а тези неща тук ги няма. Как едно училище да се самопредизвика да направи така, че учениците да не са длъжни като бие звънецът да влязат в час, а да влязат в час, защото им е интересно? Да накараш деца да присъстват в твоя час, защото им е интересно и да събудиш този интерес – това е голям проблем и непрекъснато предизвикателство. Не е както се учи по педагогика – 10 минути мотивираш учениците, 20 минути преподаваш материала, 10 минути затвърждаваш. В моята работа аз нямам нужда да мотивирам – когато отворя ателието по рисуване, децата, които искат да работят, влитат.
Вие рисуване ли преподавате?
Да, а освен рисуване и дигитални технологии – обработка на изображения, монтиране на филми и кратки видеа, анимации... Учим се и на екипна работа.
Да поговорим малко за Вас. Освен, че преподавате в този център, Вие сте и художник, оператор, режисьор. Кое от тези занимания Ви описва в най-пълна степен?
Художник вече не съм, отказах се да рисувам за публика. Рисувам за собствена терапия. Имам малко студио за видеопроизводство. Снимам документални филми, корпоративни и рекламни неща. Работата ми като фрийлансър ме научи на много и различни неща в процеса – мога да нося отговорност за целия снимачен процес, мога да се занимавам и само с част от него.
Къде се чувствате най-комфортно?
Аз горя в училището. Навремето учих педагогика, но още при дипломирането ми, когато трябваше да имам някакъв хорариум часове, си казах – това е някакъв абсурд, няма какво да правя в училище. Съвсем не ми се струваше моето място. С течение на времето преминах през много социални и артистични проекти. От много години насам работя с деца в институции и в неравностойно положение, бездомници, бивши затворници, възрастни хора и т.н. Въобще работата ми с хора и груповата работа винаги ме е привличала.
Какво Ви мотивира да участвате в тези инициативи?
В началото си мислех, че мога да спася тези хора, по някакъв начин да им помогна. С времето разбрах, че една такава артистична терапия сама по себе си много трудно може да свърши работа, защото трябва подкрепа от институциите. Три-четири години правихме един проект с бездомни деца от улицата с театрални представления. Представи си едно дете на 12-13 години, което трябва да оцелее 24 часа на улицата, трябва да спи, да се нахрани и т.н., какъв социален опит придобива само за тези 24 часа. То е много по-богато социално от нас. Само с един поглед може да прецени как да те посрещне и какво да ти каже. И всъщност това дете като облече един червен костюм на клоун например, с бяло лице, от невидим и нежелан персонаж се превръща в един индивид, който има възможност да общува нормално с хората. Това е невероятно. Присъствал съм на фантастични моменти. Просто тези хора по този начин успяват да се изразят и да им се случат неща, за които иначе нямат шанс. И това само по себе си е много смислено и много ценно. Обаче се изморих. Това са над 15 години. Много се налива емоционално в тази работа и без нужната подкрепа на държавно ниво става много тежко. В крайна сметка тези хора нямат какво да ядат.
Увличате се от документално кино. Ще ни разкажете ли за някои ваши проекти?
По някакъв начин тази работа също е отражение на интереса ми към хората. Да изследваш и затвориш една история във формат на един филм и аз, правейки го, да бъда честен и истинен – това е голямо предизвикателство. Защото снимайки един материал той може да бъде съвсем лична интерпретация, но може да бъде и честен спрямо героя. За мен това е хубаво – да споделяме и да се учим взаимно. Едно време хората са се учили за живота от театъра, сега вече от филми. Съпреживявайки емоциите и живота на героя се обогатяваме и ние.
Основно за личности ли се отнасят вашите филми?
Да. В много проекти съм се забърквал. От изцяло документални неща, които са снимани без да знам какво се случва години наред, до жанрът Docufiction. При него персонажът се поставя в някаква среда и се работи с това как той реагира. Той е на границата между игралното и документалното кино – вземат се хора, които не са актьори и поставени в дадена ситуация те просто играят. Един такъв проект е филмът „Последните черноморски пирати“. Снимахме го в продължение на пет години, после още две-три години го монтирахме. В него аз бях оператор. Филмът получи много награди по света. Друг интересен проект е филма „Защо ще е прекрасен този петък?“. Той изследва българското – как по някакви села и паланки някакви хора-самодейци се опитват да съхранят танци, традиции...
Като че ли си падате по алтернативните неща. Не е ли по-лесно човек да се занимава с игрално кино, най-малкото заради по-широката публика?
Така е, но някак не ми е толкова интересно. На човек винаги му се иска, след като направи някакво произведение на изкуството, то да бъде видяно от хора и да бъде съпреживяно. Но не това ми е водещото.
Все пак привлича ли Ви игралното кино?
Аз обичам киното. Киноманиак съм.
Имате ли любими филми или такива, които по някакъв начин са оставили отпечатък върху Вас?
Това е труден въпрос. Понякога мога да гледам съвсем глупав филм, но да си откривам неща за себе си. Мога да сменям гледната точка докато гледам – веднъж като публика, веднъж като професионалист. Не мога обаче да изброя любими филми или автори.
Трудно ли се прави кино в България?
Естествено, в България всичко се прави трудно. Сравнявайки с други държави, особено по отношение на образованието – например Израел, тук в България културното натрупване е различно. На мен може и да не ми е добре, но и на другия трябва да не му е добре. Такъв ни е бекграунда.
Има ли нещо, което Ви тежи в работата?
Ние нямаме никаква подкрепа от държавата. Във всяка друга страна не е така. Примерно Дания – достатъчно е да се съберат четиринадесет семейства, които да заявят своето желание да направят училище. За да го направят има само две задължителни условия – да се учи датски език и дейността на училището да е публично достояние. Ако те са изпълнени държавата ги финансира в тяхната дейност – за наем на помещения, заплати на учители и т.н. Всъщност хората, които са поели инициативата да направят алтернативно училище ще го направят, а държавата трябва само да ги подкрепи. Това при нас не става и не само че не става, ами държавата го прави по-трудно. Ключово е да се знае, че това не е някакъв експеримент, който ние провеждаме. Това е дългогодишна практика, за която има направени изследвания. Статистиката ясно казва – да, това работи. Тя показва, че давайки отговорност на човека в образователния процес и подкрепяйки неговите силни страни, този човек успява да се реализира и да бъде щастлив. Колкото и да е успешен един човек и да взема големи заплати, ако се занимава с нещо, което не му е на сърцето, в крайна сметка този човек не може да живее добре.
Какво си пожелавате да се промени в България?
Преди три години с нашата организация се изправихме пред въпроса дали да чакаме министерството да ни разреши да направим такъв център или просто да започнем да го правим. Беше ясно, че няма как да чакаме министерството да се сети, че ние като родители имаме друга потребност за нашите деца. Не беше лесно, минахме през много лични драми, през много трудности, но в крайна сметка е факт. В този смисъл аз не си пожелавам нещо да се промени, а по-скоро участвам в промяната и това е съвсем съзнателно. Няма какво да си пожелаваме да се промени, а ние трябва да променяме.
Какво Ви вдъхновява в ежедневната Ви работа?
Малките чудеса, на които присъствам. Не знам дали можеш да си представиш пред теб един седемгодишен човек да разбере как учи. Аз например открих как уча в университета, опитвайки се да систематизирам огромно количество информация. На 21-22 години. Обаче наскоро ми се случи един седемгодишен човек да ми каже следното – имам нужда да видя пред мен как ти го правиш и след това и аз ще го мога. От този момент насам, вече около една година по-късно, той не е спирал да добива информация, понеже вече знае какъв е принципа или начина, по който запомня новите неща. Фактът, че този човек е успял на седем години да прекърши всички бариери към научаването и вече няма какво да го спре, ме вдъхновява. А подобни неща се случват всеки ден в центъра.
Как успявате да съвместявате всички дейности, с които се занимавате?
Трудно. Работата в центъра ме учи да правя избори и да приоритизирам. Освен това, заплащането в центъра засега не е конкурентно на това в сферата на видео производството, но това се надяваме да се промени в бъдеще. Засега по естествен път успявам да наклоня баланса в посока на училището за сметка на видеото, но то е и моята най-голяма страст.
Коя Ваша творческа идея или мечта си пожелавате да стане реалност?
Надявам се да направя един филм за процесите в центъра, който да проследи какво се случва през погледа на някое от децата. По този начин, когато се съпреживеят, много неща биха се изяснили по-добре. Трансформациите са много големи, децата изгряват, стават много уверени, но това е един дълъг и дълбок процес, по време на който децата първоначално се позиционират социално в училището и чак тогава поглеждат към себе си и към това с което наистина искат да се занимават. Скуката, както и любопитството, са двигатели на креативността на децата. В нормално училище децата не се оставят да скучаят, но при нас сме забелязали, че някои деца правят интересни и позитивни крачки към креативност и напредък, породени от моментите на скука.
Документалният филм "Защо ще е прекрасен този петък?"
