БЪДЕЩЕТО НА МЕДИИТЕ Е В ИНТЕРНЕТ

Помните ли това лъчезарно момиче, което в златните години на печатните медии пишеше за един от най-високотиражните седмичници в България? В контраст с усмивката си тя отразяваше безкомпромисно шокиращи истории в тежките зони на политиката и обществото. Представяме ви Вероника Лазарова - журналист по призвание. С нея ще говорим за медии, журналистическа свобода и нейния нов онлайн проект, който успява да поддържа от Великобритания.

Преди време, в най-силните години на печатните медии, беше едно от лицата на „168 часа“. Как попадна в екипа на вестника?

В "168 часа" попаднах лятото на 2001 г. По това време работех в една кабелна телевизия, но тъй като все още бях студентка във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ, специалност печат, трябваше да изкарам практика в печатна медия. Така отидох за месец в "168 часа" и останах там почти 15 години.

С какви чувства си спомняш за работата си там? Бяхте ли свободни ти и твоите колеги да пишете и да отразявате всичко, което ви вълнува?

"168 часа" ме срещна освен със страхотни професионалисти и с прекрасни приятели. С много от тях сме близки и до днес. Всяка година се събираме с голяма част от хората, минали през редакцията на този най-голям едно време седмичен вестник.

"168 часа" е мястото, където всъщност се научих на журналистика. И да, определено,

по времето, когато активно работех там, всички бяхме свободни да избираме и правим темите си така, че да са от полза на читателите ни, да са интересно написани и максимално коректни.

Никога няма да забравя репортаж за Васил Иванов-Лучано, който преди години беше спортен министър. Специално заради него правителството на НДСВ промени един закон - той не беше завършил университет и без този ценз нямаше право да заема пост на министър. След време плъзна слух, че Лучано все пак е станал студент. Решихме да направим материал по темата. Раговарях с него, той беше изключително любезен и подробно ми обясни как и къде учи.

Министърът, оказа се, беше студент не на едно, а на две места - в университети в Благоевград и във Варна. При разговора ни той сподели колко усърдно се готви за изпити, как чете и успява да съвместява всичките си ангажименти. Странно, но когато потърсихме информация от администрацията на учебното заведение в Благоевград, бяхме помолени да напуснем. По-точно бяхме изхвърлени с колегата фотограф. "Любимият" преподавател на министъра пък обясни, че е просто негов съветник.

Оказа се, че цялата история за студентството, която имахме разказана на запис, е чиста измислица. Скандалът беше голям. Лучано на няколко пъти звъня на мен и на главния ни редактор по това време - Николай Пенчев... Но текстът не просто не беше свален, а излезе на огромен репортаж от 3 страници, без никаква редакторска намеса, така както го бях подготвила. 

На какво те научи работата във вестника и как те разви като професионалист?

Научи ме на почти всичко. На колегиалност, на коректност, на упоритост... И в частност главният ни редактор - Николай Пенчев, с когото беше чест да работя. Текстовете ни се връщаха по няколко пъти, докато станат във вид, подходящ за четене от аудиторията на „168 часа”. Трябваше не просто да съдържат коректна информация, да е потърсено задължително мнението на всички засегнати, но и да е написано четивно. Темите се конкурираха и влизаха само най-интересните и важните от тях. Много често текстовете ни отиваха в кофата, буквално, поради липса на място и по-добри или по-подходящи и ударни статии.

Къде продължи професионалния си път след "168 часа"?

На полето на електронните медии. Преди близо две години с няколко приятели и много ентусиазъм създахоме онлайн списанието www.lifebites.bg. Нямах никаква идея какво представлява работата в онлайн медия. С времето, много четене и на принципа "проба-грешка", смея да твърдя, че научихме много. И днес правим медия, в която читателите могат да открият интересни истории, авторски текстове и информация, която би могла да бъде открита на малко места. Опитваме се да поднасяме не само проверени факти и материали, съобразени с етичните норми на журналистиката, на красив български език. Както и много лични мисли, които често граничат с литературни текстове.

В момента живееш в Англия. Откога си там и какво те накара да напуснеш България?

Към Англия заминах заради моята половинка. Любов. Той отиде на Острова експериментално за година, но реши да остане. Аз пък трябваше да реша дали избирам семейството или работата. Дълго време пътувах постоянно между България и Англия и в един момент трябваше да направя окончателен избор. Избрах да бъда с най-близките си, макар и далеч от работата и повечето си приятели.

Отивайки в Англия не се ли притесняваше, че може да се разделиш с журналистическата професия и беше ли готова на подобен компромис?

Журналистиката не е обикновена професия. Тя не е работа, която започваш в 8 и приключваш в 5 часа вечерта.

Журналистиката е призвание. Тя е част от живота ти.

Един журналист, ако наистина харесва работата си, е такъв 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата. Цял живот.

Затова никога не съм се притеснявала по този повод. И това всъщност беше причината за създаването на www.lifebites.bg. В този сайт всеки автор пише по теми, които го вълнуват, пише със сърце и желание да представи най-доброто на аудиторията. Макар че покрай редакторската и техническа работа ми остава все по-малко време за писане.

Как дойде и се разви идеята за онлайн списанието, на което си главен редактор?

Преди 2 години се видях с мой приятел, който има опит в онлайн медиите. Предимно специализирани издания на английски. По време на тази среща споделих, че може би бих се захванала с правенето на сайта (какъвто по-късно създадохме заедно). Няколко месеца по-късно той ми се обади и ме попита дали тази идея все още се върти в главата ми.

Така започна всичко. Измислих концепцията, рубриките, събрах екипа, а моят приятел пое техническата част.

Трудно ли се поддържа подобен проект дистанционно от друга държава и какви са големите предизвикателства на тази дейност?

В интернет няма значение къде се намираш. Важни са идеите. Комуникацията днес е максимално облекчена, а техниката позволява да работиш от всяко кътче на света.

Аз работя от Англия, друга колежка - от Швейцария. Имаме колега, базиран в Германия. Както и такива в Испания и Америка. Техническият екип е в България, както и останалите автори, които са разпръснати на различни места в страната.

С какво се различава работата за онлайн списание в сравнение с печатните медии?

Двете медии - онлайн и печат - имат както допирни точки, така и огромни разлики. Това е ясно.

Структуриране на текстове, средства за изразяване... огромни разлики. Плюсове и минуси. Аудиторията също е различна. Хората, които влизат в интернет са изключително заети. Нямат време да четат огромни репортажи. Търсят важни за тях теми, които ги касаят персонално. Лично. Било то емоционално или от практическа гледна точка. Аудиторията предпочита текстове, които са лесни за четене, разбираеми и полезни.

Читателите на вестници плащат, за да се сдобият с издание. Така те декларират, че ще отделят време и внимание на текстовете в съответната медия. Докато онлайн потребителите имат цялата информация на света. Те трябва да бъдет привлечени с нещо специално. Добре, дори отлично написан текст, не е достатъчен!

Имаш ли неосъществени мечти и идеи в професионален план?

Нямам мечти. Странно, сега го осъзнавам. Вероятно става така с възрастта. По-скоро имам идеи, които осъществявам на момента, не мечти, за които да мисля в дългосрочен план.

Лайфстайл, разследваща или друг тип журналистика е най-близо до теб?

В "168 часа" бях част от отдел "Общество", без конкретен ресор. Всеки от нас имаше свободата и правото да пише по различни теми, в различни жанрове, стига да има умението и подходящата информация.

Правила съм от разследвания, през политически теми, до криминални репортажи и дори спортни текстове. Любим тип текстове за мен бяха тези от типа "журналистът влиза в ролята на...". Така преди 10-тина години работих за седмица като шивачка, под прикритие. Отидох в цех в провинцията, където системно имаше оплаквания, но от Инспекцията по труда бяха с вързани ръце и не можеха да направят нищо, за да подобрят условията на работещите.  Собственикът постоянно се криеше.

Трябваше да променя външния си вид, начина, по който говоря дори... за да ме приемат като една от тях. Спомням си, че в първия ден, когато колежките не говореха с мен, извадих книга, с която да убия минутите от обедната почивка. Една от жените ме погледна и се засмя: „Е, да беше чела, когато е трябвало! Нямаше сега да си на тая машина!”

Беше изключително интересно. Снимах тайно с фотоапарат, скрит в работните ми дрехи. Записвах разговорите. След края на "експеримента" подадох сигнал до инспекцията - пореден, на който този път обърнаха внимание. Направих голям репортаж и си дадох сметка колко щастлив е животът ми. Добрата новина беше, че след материала наистина последваха промени в условията за работещите в този цех. Лошата - беше им официално забранено да четат „168 часа”.

Как според теб ще се развиват медиите в бъдеще?

Как е трудно да прогнозирам. Къде обаче е ясно - в интернет.

Според теб пречат ли интернет и новите технологии на добрата журналистика? Залива ни един информационен поток, често недоказан и непроверен като фактология. Като че ли преди интернет нямаше толкова дезинформация, но пък и каквато и да е информация беше по-ограничена.

Интернет е нож с две остриета. Огромна част от сайтовете - не само в България - са анонимни. Невъзможно е да се свържеш с екипа - ако изобщо има такъв. Редакторите са хора, които нямат нищо общо с журналистиката. Нивото им е на осмокласници, които правят преразкази на чужди текстове, без елементи на разсъждение.

Масово се прекопира чужда информация, не само без да се търси потвърждение на автентичността, но и съгласието на авторите. Т. нар. "журналисти" са технически лица, които са антажирани единствено с копирането и препубликуването на чужд труд.

В www.lifebites.bg имаме правна застраховка. Често се налага да настоявам "колеги" да свалят наши текстове, които са използвани неправомерно. Нямаме нищо против да споделяме материалите си, но според определени правила и задължително предварително запитване. Хубавото е, че има хора, които работят по този начин. Тъжното е, че масата не го прави.

Вашето списание ставало ли е жертва на кражба на материали от друга медия?

Да, както споменах - не са единични тези случаи. Ние сме медия, която подбира своите теми. Текстовете ни са написани от реално съществуващи хора. Ще дам пример за сайтове, които са точно обратното. Те пазаритират на гърба на всички останали.

Съществува един блог - bgnow.eu  - "медия", която реално не произвежда свои текстове. Материалите се копират на страницата, слага се източник с линк в край на текста, след което във Фейсбук страницата на този блог, носеща името - Гласувам за България, се споделят материали от него. Така аудиторията остава с погрешното впечатление, че текстовете са написани от екип на въпросния блог. Което за мен е чиста кражба на чужд труд и практика, която изцяло противоречи на етичните принципи и норми на журналистиката.

Според теб имат ли свобода на изразяване журналистите в България и плащат ли някаква цена за тази свобода, доколкото съществува?

Интернет медиите дават такава свобода. Но, за съжаление, не зная дали дават и нормални хонорари и възможност да се издържа един журналист единствено от писане.

По какво си приличат и по какво се различават като начин на работа медиите в Англия и в България? Англия или България според теб е с по-благоприятна среда за един журналист да работи и да се развива?

И в двете държави има медии от всеки тип. Има жълти, има и сериозни. Има проправителствени, има опозиционни.

Мит е да се вярва, че в Англия журналистиката е единствено и само на високо ниво.

Давам пример - жълти медии като „Дейли мейл” водиха изключително долна кампания срещу България и Румъния преди ограниченията за работа на граждани от тези две страни във Великобритания да отпаднат. Информацията, публикувана там и в други подобни издания, беше манипулативна, посланията - изцяло негативни и дори расистки.

Тези медии се четат от ниско образовани хора, които са лесно манипулируеми - както и навсякъде по света. Така че те наистина очакваха в страната им да се изсипят 30 млн. българи (и румънци), без да си направят труда да проверят къде всъщност е България и колко души живеят в тази държава.

В същото време големите телевизии правят изключително интересни и добри продукции, които заслужават и адмирации, и зрителско внимание. Но също така е мит, че единствено българските телевизии пълнат емисиите си с негативни новини. Не, тези събития се случват и няма как да бъдат пренебрегнати. Това би било непрофесионално.

Разбрах, че пишеш книга за онлайн журналистика. Какво провокира това начинание?

Дано да я довърша. В www.lifebites.bg пишат както утвърдени журналисти, така и начинаещи автори. Потърсих книга, която да им даде основа за работата в онлайн медия и се оказа, че такава на българския пазар няма. Изданията на английски също не са много и касаят основно уеб съдържанието като цяло, а не онлайн журналистиката.

Затова реших да започна работа по такава. Опитът и знанията, натрупани във вестникарството, в комбинация с тези, които пордължавам да натрупвам в онлайн списанието, ми дават увереността да твърдя, че макар всеки в днешно време да е блогър или фотограф, малцина са тези, които наистина разбират от това.

Ако визирам конкретно писането - хората нямат идея не само как да подбират темите, не знаят как да работят с източници, как да структурират текстовете си, така че да са четени и от хора, и от машинки. Не знаят дори елементарни правила като това къде да поставят препинателен знак. Колко дълги да са абзаците им, как да боравят с оптични магнити, как да подбират и пишат заглавия. Къде да сложат точката на темата и как да направят не само добро начало, но и подходящ финал на материала си.

Какво ти е мнението за Brexit?

Събитие, което развълнува мнозина - с момента на изненада. Събитие, което тепърва ще се случва. И което за определен момент удари живеещите на Острова по джоба.

Съществува ли за теб опция да се завърнеш в България?

Винаги. От опит зная, че всичко е временно. Планове не кроя. Независимо къде се намирам, работата и животът ми са тясно и неизменно свързани с България.

Какво си пожелаваш да ти донесе бъдещето?

Здраве. Както и на всички останали.