ПРЕПОРЪЧВАМ СТУДЕНТИТЕ ДА УЧАТ НЕ КАКВО ДА МИСЛЯТ, А КАК ДА МИСЛЯТ

Христо Костов е човек, който не спира да сбъдва детските и младежките си мечти. В Канада се запознава отблизо с потомците на някогашните мохикани от приключенските романи, работейки в Канадското министерство на индианските работи, а впоследствие продължава пътя си отдаден на другата си страст – историята, съчетана с преподавателска дейност. Представяме ви един забележителен човек и учен, работил в няколко държави на два континента, който обаче пази своите мечти и надежди и за родната си страна.            

Разкажете ни повече за детството си и младежките си години в България. Къде сте израстнал и какви интереси сте имал като малък?

Аз съм израстнал във Варна. Ваканциите прекарвах при баба ми и дядо ми по майчина линия в едно село до Провадия. Не бях много въодушевен да ходя постоянно на плаж. Една от най-големите ми мечти като малък беше да пътувам по света. Постоянно разглеждах атласи и световни географски карти. В този период това изглеждаше почти невъзможно, тъй като аз съм роден през 1979 г. И много обичах да чета приключенски книги.

След като завършихте средното си образование веднага ли заминахте в чужбина?

След като завърших нямах финансовата възможност да замина веднага.  Големият ми проблем беше как да се добера по честен начин до западна страна, защото не исках да пребивавам нелегално. Едната ми идея беше да получа стипендия от Американския университет в Благоевград и затова всъщност записах „Английска филология“ в Благоевград с цел да се прехвърля впоследствие. Но така и не успях да взема стипендия. След това се върнах във Варна и започнах да работя като учител по английски език в частна школа. Това беше може би най-тежката ми работа, защото работех от 9 сутринта до 9 вечерта от понеделник до събота без почивка. Беше времето, когато се появиха студентските бригади и беше популярно кандидатстването за зелена карта. Записах „Политология“ в Свободния университет просто за да правя нещо. Започнах масирано да пращам писма до всички университети в Канада и от университета в Отава получих предложение, че ако изкарам добри резултати на Toеfl мога да замина за Канада. Стана така, че три години след завършването ми успях да отида в Канада.

Изглежда, че сте имал ясна цел и сте се борил през цялото време за реализирането й?

Да. Бил съм може би на 13 години, когато бях запленен от колониалната история на Канада, от френско-индианските военни съюзи. Седемгодишната война беше нещо, което много ме впечатли като тийнейджър и изчетох много книги за този период - в началото детски книги като „Последният мохикан“, а след това по-сериозна литература. Имах мечта да отида в Канада и да направя дипломна работа за този период. И в началото работата ми наистина беше свързана с индианците. Тези интереси всъщност много ми помогнаха. Оказа се, че в Канада не търсят толкова историци. А когато човек се занимава с индиански племена и изобщо с индианска култура и история се откриват доста врати.

Какво изучавахте в университета в Отава?

Изучавах история, а дипломната ми работа по магистратурата ми беше точно за френско-индианските съюзи по време на седемгодишната война в периода 1754-1763г. До ниво докторат се концентрирах повече върху канадска колониална история и индиански племена в източна Канада, което ми помогна да намеря доста добри възможности след това. От Индианското министерство на Канада ме наеха благодарение на тази научна работа.

Означава ли това, че индианците в Канада имат свое министерство?

Да. В Канада има специално министерство за индианците. Когато аз започнах да работя беше Министерство на индианските работи и северното развитие. Сега точното му наименование е Министерство на коренните жители и северното развитие, защото звучи по-политически коректно. В този период имаше една мащабна програма за 2 млрд. долара компенсации. Това, което е разпространено като знание сред хората е, че американците са избили индианците, а канадците са били добри с тях. Реално става така, че в Канада няма физическо изтребление на индианци, няма геноцид над тях, но има културна асимилация, т.е. бавна смърт. Индианските деца са били принуждавани да учат в пансиони, финансирани от канадското правителство. Било им е забранявано да говорят на своите езици и е трябвало да комуникират само на английски или френски. Последните такива училища са затворени през 1994 г., т.е. не толкова отдавна. И канадското правителство, за да не се дискредитира пред света и самите канадци, решава да направи програма, според която всички хора, които са били в такива училища, трябва да бъдат компенсирани финансово. Всъщност аз работех по тази програма – оценявах случаите. Когато вече става въпрос за физическо или сексуално насилие, което за съжаление е било факт, препращах случаите на съдия. Работата от една страна беше интересна, но от друга доста потискаща.

На ниво докторат стана така, че срещнах професор от Словакия и той ми даде идеята, че може да е интересно да пиша за нещо, свързано с България. Затова докторатът ми беше за македонската емиграция в Торонто и за сблъсъка между хора, които имат българска, македонска, гръцка идентичност, също и за фалшификация на български документи от югославските македонци с цел да докажат, че имат по-дълга история от реалната. Това беше много интересен проект, който след това се разви и в книга. Имаше интерес от страна на хората към него.

С какви впечатления сте от канадското висше образование и покри ли Вашите очаквания?

В Канада, както и в САЩ, има огромна разлика между основно, средно и висше образование. От висшето образование в Канада съм с отлични впечатления. Първата година на обучението е малко странна, защото човек се чувства като в гимназията в България – учат се основни неща като европейска и световна история в техните базисни аспекти. След това обаче нивото е много добро, защото вървят специализации и човек се концентрира в определени области. Има много ресурси за студентите. Насърчават се да ходят на международни конференции, които се финансират от университета. Окуражава се много самостоятелната работа – дава се определен проект и студентът се старае сам да намери информация. Има много семинари и се насърчават студентите да участват в дискусии. Това, което също ми харесва е, че няма голяма дистанция между преподаватели и студенти. Професорът е почти един от нас, което за мен е положително. Друго интересно е, че оценките са много по-обективни и много трудно се пишат високи оценки. Като сравнявам с България и виждам и по моите племенници -  до този момент в България все още съществуват пълните отличници, които завършват средно, а и висше образование с 6.00. Това в Канада е невъзможно. Примерно пишеш реферат, който е изключителен, ползваш много и различни източници и те оценяват с 92-95%.

Системата на оценяване в България по шестобалната система може би не позволява толкова детайлно оценяване, както е там в процентно отношение.

Да, в България преподавателите понякога са принудени да напишат или 5, или 6, като виждат, че оценката не е точно 5, но не е и 6. Испанската система например е десетобална, но е един знак след десетичната запетая, т.е. оценката може да бъде 9.5 или 9.8.

Вие подкрепяте ли такава система на оценяване?

Мисля, че процентната система е по-добра, но дори и нашата шестобална система може да работи по-добре, ако например се позволи да се пише оценка 5.7, а не шестица. За съжаление в България доста колеги се оплакват и от друго нещо – съществува натиск върху преподавателите да пишат високи оценки - от страна на родители, а и на университетско ниво. Т.е. хората не разбират, че ако ти дадат някаква оценка трябва да я приемеш. За мен също в началото в Канада беше шок когато трябваше да пиша реферати от над 20 страници на английски език. Въпреки че поддържах отлично ниво на английски, това не беше лека задача за мен, а и в началото дори не знаех какви са точните изисквания и съответно ми пишеха по-ниски оценки. Но разбирах, че за по-високи оценки трябва да се работи. 

Защо не останахте в Канада?

И аз много пъти съм си задавал този въпрос. Както казах, когато бях малък за мен беше мечта да отида в Канада. Когато отидох ми хареса, но с времето много започна да ме дразни климатът. Зимата е наистина брутална и това беше една от причините да помисля и за други възможности. И другата причина беше, че когато завършвах 2009-2010 г. финансовата криза удари Северна Америка, аз много исках да преподавам в университет, но нямах предложение за такава дейност. Бях готов да замина за която и да е друга държава, само и само да преподавам. Бях в Австрия, успях да намеря университет в Инсбрук, където има катедра по канадистика. Предложиха ми да направя курс в продължение на един семестър по история на канадските индиански племена и култура.

Този скрития работен пазар, за който се говори, наистина съществува.

Започнах да търся и други възможности в Европа и разбрах, че в Испания се търсят много хора с английски език. Дойдох в Испания да проучвам нещата, но буквално три дни след пристигането ми, ми предложиха работа като учител по английски език. След това започнах да следя академичния пазар и да си подавам резюмета.

Съпругата ми много харесва България, въпреки че не е българка и тя ми даде идея да пробвам в България. В България и по-специално в университетите около Варна, наистина има някакви позиции, но за съжаление все още заплатите в академичната сфера са доста ниски и няма възможности за развитие. Особено като става въпрос за възможности за публикации или участие в конференции няма за съжаление никакви ресурси.

Затова реших да остана в Испания и реално много ми хареса, включително и като начин на живот и като климат. Климатът в Испания е другата крайност в сравнение с Канада, защото ако в Канада съм преживявал -44 градуса през зимата, то тук успях да усетя +45 градуса.

Ще ни разкажете ли повече за периода когато сте преподавал английски език в Испания?

Три години преподавах английски, т.е. не успях така бързо да си намеря академична работа. И до този момент в Испания, особено в големите градове като Мадрид и Барселона, има голямо търсене на квалифицирани учители по английски език. Има огромни международни компании, които търсят учители по английски, защото имат бизнес и различни проекти с други държави. Изпращат учителите на място да преподават на служителите. Аз започнах да работя с Vaughan Systems - най-голямата школа в Испания, след кратък тренинг от тяхна страна. Най-интересното е, че чужденците преподаватели сме доста по-подготвени от англичаните на ниво граматика. Два-три дни преди да приключа тренинга вече имах контракт, като първата ми работа беше в телекомуникационната компания Orange. След това ме изпратиха в испанската национална телекомуникационна компания Telefonica, по-късно и в Jonson & Jonson. В Paradigma – компания за разработка на сайтове и уеб приложения, директно ме наеха. Правеха сайта на кандидатурата на Мадрид за олимпийските игри и им трябваха отлични специалисти по английски език. Общо взето този период за мен беше добър, защото се запознах с испанци от различни региони на страната и успях да науча много за испанската култура. Аз съм доста любознателен и давах на моите ученици проекти от рода да разкажат за интересна традиция или обичай от техния регион или за нещо, което трябва да се види или опита от тяхното родно място и благодарение на такива дискусии научих доста за Испания и испанците.

В момента работите в два университета в Мадрид. По какво преподавате и в какво се състои по-точно работата Ви?

Аз преподавам основно в университета Шилер, който е международен университет и има кампуси в Мадрид, Париж, Хайделберг и САЩ. На хонорар ме поканиха и в бизнес университета IE University. От тази година ми предложиха да бъда и директор на програмата по международни отношения в Шилер.

Много е интересно как стана всичко. Бях изпратил резюмета на всички англоезични университети в Мадрид и през 2013 г. ме поканиха да изнеса лекция в Шилер за шпионаж по време на Студената война и за различни скандали в този период. И аз говорих по темата – за Ким Филби, за Георги Марков и т.н. След лекцията просто ми предложиха да преподавам по един предмет – „Увод в международните отношения“. След една година ми предложиха и от IE University. Това, което ги привлече в моята кандидатура е, че имам международен опит.

Преподавам основно международни отношения – това е, което се търси в момента. Историята, за съжаление, не е толкова на мода.

Преподавам или предмети, свързани с политически науки, дипломация и международни отношения или съвременна история (19-20 век). Това е, което се търси повече – нещо, свързано със съвремието, а не със средновековната история.

На какви студенти преподавате и любознателни ли са към материята, която преподавате?

Това, което ме прави много щастлив е, че имам чудесни студенти. Те са международна група и са буквално от цял свят – от Южна Африка, Япония, САЩ и т.н. Имам и студенти с произход от известни фамилии. Около университета има много посолства и доста често при нас се обучават деца на дипломати. Всички мои студенти са изключително мотивирани в обучението си. Тъй като студентите ми са от съвсем различни страни, имат и съвсем различни гледни точки,  което също прави работата интересна, особено когато правим дискусии за международни събития – например Сирия или кризата в Украйна. Имам студенти от Либия, от Саудитска Арабия, от друга имам от Грузия, Русия и САЩ и по тези две теми всички имат съвсем различни гледни точки. Това веднага ме обогатява като мироглед и като възможност за анализ на различни култури и политически гледни точки, без да се налага да пътувам до тези страни.

Чувствате ли се професионално удовлетворен?

Да, определено. Като изключим детските ми мечти да бъда капитан на кораб, от 6-7 клас имам осъзнато желание да бъда историк и да преподавам история и затова сега съм щастлив, че съм го постигнал.

Има ли кариерни върхове, към които се стремите?

Една от бъдещите ми цели е да стана професор (в момента съм доцент). Имам желание и да направя 1-2 семестъра в някой от ключовите университети в САЩ и Англия, защото има проекти с Харвард, с Колумбия, в които бих участвал в бъдеще. Би било много полезно да бъда в основните интелектуални центрове в света. Другата ми цел е да публикувам, дори това е много по-важна цел за мен, отколкото да преподавам дълготрайно в университети по света. Мисля, че когато един учен публикува може да си изрази мнението, може дори да промени гледната точка на читатели, които се интересуват от определена тема. Реално много малко се знае за Източна Европа и в частност за България.

Аз искам това да го променя и именно затова държах да пиша за спора между България и Македония в исторически аспект.

Всички книги, които се публикуват на тази тема, са изключително националистически и освен това се публикуват на български език и никой по света не ги чете.

А каква е истината за събитията между България и Македония според Вашите проучвания и на база историческите данни, с които разполагате?

Аз се опитвам да не налагам гледна точка, а по-скоро да работя с документи и те самите да говорят. Това, което например открих в Торонто, е, че още през 80-те години Лилия Петров - наследница на български емигрант от Македония, но повлияна от югославското правителство - е станала президент на историческите архиви в Торонто и е започнала да фалшифицира документи буквално. Например първият българо-английски речник, издаден в САЩ, е описан като македонско-английски речник. Има и други подобни брутални фалшификации. И аз просто се занимавах с това да запиша стотици документи, написани на български език, където хората са декларирали българска идентичност, а представени като документи на македонци, написани на македонски език. И мисля, че успях в този случай да убедя непредубедени читатели. Защото в момента е глупаво да доказваме, че македонците са българи, когато има хора, които развиват своя идентичност като македонци и не е редно да крещим като Божидар Димитров – вие не сте македонци, вие сте българи. Но да докажем, че Самуил е бил български цар или Гоце Делчев е писал на български език и т.н. мисля, че си струва, защото това са реални исторически факти.

Радостно е, че има българи по света като Вас, които се стремят да покажат България и историята й пред света.

Аз се радвам, че едно от добрите издателства в Европа ми издаде книгата „Македонската емиграция“ и се радвам също така, че виждам вече над 20 статии, включително и английската версия на Уикипедия, които цитират моята книга като доказателство на българската идентичност на определени хора. В интерес на истината аз се опитах да сезирам българските институции за тези фалшификации, за да се направи нещо на официално ниво, поне да се пренапишат тези документи, които са представени като македонски.

Имах среща в българското Външно министерство с балкански експерти и ми обещаха, че ще направят нещо по въпроса, но от 2012 г. до този момент няма отговор.

Искам и още нещо да добавя на тази тема. За съжаление забелязвам, че има някакви опити да се делят българите на българи в чужбина и българи в България и мисля, че това е много лошо. Ние сме българи, където и да живеем и дори когато човек живее извън България има възможност да направи нещо добро за България. Същото е и делението на София срещу провинция. Много е глупаво това за мен. Казвам на мои приятели, които имат такава склонност, че нямаме нужда от подобно деление.

Според Вас възможно ли е българин в чужбина да загуби своята българска идентичност?

Предполагам, че зависи от човека. Има хора, които по различни причини се срамуват да кажат, че са българи и твърдят, че не се чувстват такива. Тъй като идентичността в крайна сметка е избор, предполагам, че човек ако не се чувства българин, може да я изгуби. Но специално за езика – това е нещо, което не го вярвам и мисля, че са превземки и демонстрации.

Хубав ли е животът в Испания?

Да, животът в Испания е хубав, но пак зависи каква е позицията на човек в страната. Има разочаровани българи в Испания, но една от причините е, че идват хора без абсолютно никакви езикови познания и квалификация.

Коя от трите държави – България, Канада и Испания – дава най-добри възможности за професионално развитие за специалисти като Вас?

Много европейски държави дават възможности за млади българи с езици. Страни като Германия, Холандия, Великобритания, Ирландия предлагат доста добри възможности, но като цяло може би страните от северна Европа са най-благоприятни за развитие.

Има ли събитие или тенденция на световно ниво в момента, което Ви изглежда притеснително?

Специално в Испания не се усеща бежанска криза. През 2015 г. направих много интересно пътуване с група от 15 студенти. Успяхме да издействаме посещение на бежански лагер до Белград и имахме възможност да говорим лице в лице с бежанци и кандидат-бежанци и разбрахме, че всички те искаха да отидат в Германия или Швеция.

Това бежанци ли са или икономически емигранти?

Според мен са икономически емигранти, защото имаше хора от Нигерия, Афганистан или Пакистан – все страни, в които няма война. Но реално аз не съм притеснен от тези факти. Мисля, че ние в Европа имаме възможност да се справим с кризата.

Колкото до тероризма – това е нещо, което изобщо не ме притеснява. Мисля, че всички трябва да мислим позитивно и да не живеем в постоянен страх, като, разбира се, е нужно да вземаме разумни мерки за сигурност. През юни имам конференция в Париж и нямам намерение да си променям плановете.

Съпругата Ви е от Русия. Как се запознахте?

Тук в Испания се срещнахме - тя правеше курс по италиански език, а аз още от Канада самостоятелно изучавах италиански език и всъщност се запознахме покрай изучаването на италианския. А тя в момента говори по-добре български от испански, защото на нея много й хареса България като държава и като култура. Много пъти сме били в България и мога да кажа, че е истински българофил. И двамата с нея окуражаваме хората да посетят България. Тази година двама мои студенти – от Барселона и от Мадрид, бяха в България на ски, но посетиха и София, Пловдив и Рилския манастир. Много бихме се радвали ако България избяга от този изграден имидж за дестинация за алкохолен туризъм в Слънчев бряг например, а да се развива като дестинация за културен туризъм.

Как обичате да се забавлявате?

Свободното ни време е съобразено с дъщеря ни, но много обичаме да се разхождаме в Мадрид – има прекрасни паркове. Следим и интересни експозиции в големите музеи. Обичаме и да пътуваме за по няколко дни в някоя европейска дестинация, а сега след края на семестъра отиваме в България.

Често ли си идвате в България?

Опитвам се поне веднъж, а понякога и два пъти годишно, за около 2-3 седмици. Както казах на съпругата ми много й харесва в България, а и родителите ми много се радват да си видят внучката.

Кои практики от университети в чужбина, върху които имате наблюдения, препоръчвате да се възприемат от университетите в България?

Една от практиките, които бих препоръчал, е повече индивидуална работа вкъщи. Да се дават повече проекти, по които студентите да работят самостоятелно. Да се канят повече външни хора – от институции или от бизнеса, като гост лектори. Да се поощрява връзката между университета и пазара на труда. По-активни да бъдат професорите с препоръчване на студенти към различни практики, стажове, обмен на студенти и т.н. Друго, което тук ми харесва е, че никога не съм виждал професор да чете от записки. В България е необходимо лекциите да се осъвременят. Не може да се преподава каквото и да е по учебници от 1978 г.

Като начин на преподаване силно препоръчвам да се обучават студентите не какво да мислят, а как да мислят.

Да се окуражават студентите да анализират и как да правят това логично. Да им се дава схема как да се аргументират и как да намират информация, а не да им се дават готови данни за наизустяване. Това е основното като разлика и с Канада, а и тук в Испания – не се окуражава това механично наизустяване на дати, имена, събития и т.н. Защото не това се цели. Това, което се цени на пазара на труда, е анализ и обработка на информацията. Защо България има ниски оценки в Пиза? Казват точно това – българските деца не могат да анализират, дори обикновен текст. Преди да започна работа в Министерството на индианските работи, първата част от интервюто беше в български стил – какви индиански племена знам, къде се намират на картата и т.н., но веднага втората част беше текст за интерепретация. Това се цени много повече отколкото човек да знае сто дати или данни, а като му дадат примерно една реч на Доналд Тръмп да не може да каже защо той така реагира примерно спрямо Русия, Сирия или Корея и да не може да му предвиди следващите стъпки. Това е, което се търси – анализ.