ЗА ДЕЦАТА Е ВАЖНО СЪВМЕСТНОТО СЪПРЕЖИВЯВАНЕ С РОДИТЕЛИТЕ

 

Логопедът е специалист, който има отговорната задача да работи с деца, а често е и с особено важна  мисия – да работи с деца със специални образователни потребности. Наш гост е Женя Попова – един прекрасен професионалист в тази област, която ще ни разкрие пътя си и опита си в тази сфера. Ще ни постави тема за размисъл като ни разкаже какви грижи се полагат за децата със специални образователни потребности отвъд океана. И не на последно място – ще ни развълнува с проекта си „Родна стряха“, който помага на българските деца в Канада да научават повече за корените си и да познават по-добре своята родина.

 

В България сте имали успешна кариера като логопед – работили сте в различни медицински центрове, училища и др. Защо решихте да заминете в чужбина и да започнете да се доказвате там от нулата?

 

По лични причини. Ние не сме емигранти по икономически причини или по причина, че не сме успели да се реализираме в България. Просто моят съпруг е с по-авантюристична душа и аз последвах неговите мечти за живот отвъд океана.

 

Искал е да живее в Канада?

 

Той живееше в САЩ, но там нямаше възможност да останем легално към онзи момент. А аз съм човек, който обича всичко да е по правилата и преценихме, че ще направим процедурата за Канада. Това беше най-лесният вариант да излезем от България по легален път.

 

Тук сме вече от 10 години. Когато пристигнах в Канада аз бях със 7-8 години опит като логопед зад гърба си. Завършила съм също и психология поради собствена потребност и интерес към тази наука, но никога не съм работила като психолог.

 

Защо решихте да учите логопедия и да се развивате в тази област?

Първото ми желание в Софийския университет беше „Логопедия“, което учудваше всички, защото кандидатстващите с литература се насочваха към специалности като „Право“, „Психология“ и т.н. Моето желание беше „Логопедия“ и имах интереси в тази насока отново поради лични причини. В трети курс, когато за отличен успех се предлагаше да се запише второ висше, аз избрах „Психология“ , в допълнение към логопедията.

 

Сигурно сте били наясно, че работата Ви като логопед ще е свързана предимно с деца и този факт за Вас бил ли е допълнителен стимул?

 

Баба ми е детска учителка, била е дълги години директор на детска градина и тя със сигурност ми е повлияла да заобичам  работата с деца и да пожелая да превърна тази любов в своя професия. В детството ми съм виждала винаги единствено и само уважение към учителя.

 

В работата с деца  ми харесва това, че имам възможност да творя.

 

 Може би това не съм го осъзнавала, когато съм избирала пътя в живота си, но сега разбирам, че може да не съм голям творец, но имам много идеи, които децата ми дават възможност да осъществявам. Благодарение на децата успявам да творя не само приложно, но и емоционално.

 

Мога да кажа, че творим мечти с децата. Защото логопедията не е само да помогнеш на говора и речта на детето, а трябва да се помогне на цялото семейство да съпреживяват  всеки миг заедно, да живеят по начин, по който да помогнат на детето. Аз съм работила изключително с деца с тежка речева патология и аутизъм. Този проблем изисква много четене и много знания от страна на родителите и логопедът е този, който е длъжен да намери подход и да въвлече и семейството в терапевтичния процес  или по-скоро да намери как да включи терапията в семейната динамика и в ежедневието на конкретното дете.

 

В България чувствахте ли се реализирани?

 

Бях на 23 години и имах вече своя собствена частна практика и клиенти, когато осъзнах, че хората идват при мен за консултация, оставят не малко  пари и си тръгват без нищо. Отиват си вкъщи и се чудят това момиче ще ни помогне ли или само ще ни вземе парите.  Такива бяха времената, за съжаление. Осъзнах, че на тези хора трябва да им се даде веднага, за да се убедят, че знаеш, можеш и ще тръгнете заедно по правилния път.

 

И създадох тогава няколко малки книжки и ръководства, които помогнаха хората да ми повярват. Когато човек идваше само с една надежда, аз му давах книжките, показвах какво сме говорили и какви са следващите стъпки и така хората започваха да се връщат. На около 25 години бях автор на няколко помагала и имах добра практика. Работех по много часове на ден, седем дни в седмицата, което сега ми се струва лудост, но тогава го считах за успех.

 

Във вашата област може ли да се говори за практики и имали ли сте възможност да прилагате най-съвременните такива?

 

Говори се за практики, но аз лично никога не съм била привърженик на определена практика. Всяко дете показва какво работи при него и не подходждам към различните деца по един и същи начин. Прилагам творчество. Всяко дете си е намирало и ме е принуждавало да ползвам негова собствена практика.

 

Има определени практики, да. Аз съм завършила през 2000 г. и тогава все още бяхме под влияние на руската школа, в която няма нищо лошо – доказано е, че работи и помага на децата. Тук видях и западния модел. Характерното за него е, че доста по-късно става диагностиката и по-късно започва работата с децата. Няма и достатъчно логопеди. Има чакащи листи, които могат да направят така, че детето да чака за помощ в продължение примерно на две години, след като родителят е забелязал проблем.

 

В България доста по-рано се търси помощ и по-рано се постигат резултати.

 

Например тук в Канада, а мисля, че и в цяла Северна Америка, не правят артикулационни корекции. Оставят детето само да се коригира, ако ще и на 10-12 годишна възраст. Артикулационни смущения са тези, когато детето не може да изговаря определени звукове – например  с, ш, р, л, к и др. Логопедите тук основно работят по езиковата част, тоест да помогнат на детето да развие езика и да го ползва, а не върху говора и произношението. Например да се научи детето да употребява глаголи в речта си, да ползва правилно предлози  или пък се работи върху  окончанията на различните части на речта. Честo при тежка речева патология пък се предлага iPad приложения, чрез които детето се приучава да ползва картинки за комуникация вместо реч.

 

С какви мечти отидохте в Канада и успяхте ли да ги осъществите?

 

Както казах, процедурата за Канада беше единствената бърза възможност  за мен. Аз владеех английски език от България – завършила съм английска езикова гимназия, и можех да премина езиковия изпит. Процедурата обещаваше, че щом знаеш езика, ще имаш възможност да работиш професията си тук. Също така покривах необходимите точки за логопед, но когато човек дойде тук, разбира, че тази точкова система е била само един мост да емигрира, но не и да се реализира. За да се лицензирам като логопед трябваше да завърша съответния канадски университет. На мен не ми беше приоритет тепърва да уча отново, особено като разбрах, че мога да поема в друга посока, която също да бъде толкова успешна. Започнах много бързо работа като “Educational assistant”. Най-близо е до българския ресурсен учител, но не е точно. За да бъда Educational assistant беше необходима диплома от двегодишно обучение за работа с деца с аутизъм от тукашен колеж. След това има практика в специализирано училище за деца с аутизъм.

 

Във всеки клас в такова училище има по един учител и в най-добрия случай на всяко дете, а понякога на две деца, е прикрепен един такъв Educational assistant. Това е техния личен учител, човек, който се грижи за терапията на точно това дете. Фактът, че имах завършена Логопедия и практика в тази област, ми помогна да си намеря работа. Видях, че мога да върша същите неща като в България, без да е нужно да се лицензирам като логопед. А и всъщност тук логопедите имат по-скоро менторска роля, дават насоки и препоръки, т.е. често без терапевтичен досег с децата.

 

Когато пристигнах в Канада създадох и собствено езиково студио „Родна реч“, което съществува и до днес и има за цел обогатяване на езика на децата, които често са с проблеми от различен характер. Много често съществото на логопедичната работа продължава години наред, особено при тежката речева патология, когато се касае за езиков дефицит, а не само за артикулационни нарушения. С повечето от децата, с които работя прекарваме заедно тези  няколко години и поради това мога да наблюдавам развитието им.

 

Връчване на традиционния календар на децата от Родна стряха на български консули в Торонто

В работата ми в държавния сектор няма как да видя прогреса на едно дете, защото една година съм при едно дете, а в следващата година при друго. В началото работех в едно наполовина частно, наполовина държавно училище, което е само за деца със специални нужди. То обхваща деца от голям район и те пътуват часове, за да стигнат до него, но също така тези деца принадлежат и към своето държавно училище по адрес. Всяко дете, посещаващо специализираното училището, получава там логопедична терапия, психологична подкрепа, музикотерапия и с него се работи по индивидуален образователен план, но в същото време, примерно за час-два на ден, посещава държавното масово училище, придружено от своя Educational assistant. Това е т.нар. приобщаващо обучение и честотата му се определя в зависимост от тежестта на проблема на детето.

 

И сутрин ние учителите, отивайки на работа, виждаме на една стена като в спешно отделение график с информация кой при кое дете е разпределен.

 

Ротацията е  голяма с цел децата да не свикват с един и същ човек, а за да могат, както се нарича процеса, да генерализират своите умения. Т.е. всяка сутрин ние тръгваме с определено дете и с неговата индивидуална обучителна и терапевтична програма, което означава, че ние трябва да сме много гъвкави и адаптивни, като, разбира се, през учебната година често повторно работим с деца, защото те са само 26. Всеки Educational assistant трябва да има кола, с която следва специалното такси, което пък превозва детето от специализираното училище до масовото училище. Процедурите и практиките са измислени до последния детайл и са много различни от тези в България.

 

Изглеждат по-добре уредени в сравнение с България. Тук родителите на деца със специални образователни потребности срещат доста затруднения.

 

В България, както споменах, имам опит в частния сектор – частни училища и клиники. Нямам наблюдения върху работата на държавния сектор в тази област. Тук нещата наистина са много добре уредени. Дори в началото ми се струваше прекалено.

 

Много деца получават диагноза аутизъм, а са видимо с други проблеми, например генетични.Има дете с видим Даун синдром, но е с прикрепена диагноза аутизъм, което е много трудно да се докаже. Но родителите лесно се съгласяват да приемат диагнозата аутизъм, защото тази диагноза ползва най-големи привилегии – финансова помощ, по-скорошна терапия и т.н. Ако се стигне до диагноза, за която се чака две години в чакащия лист, нещата вече се случват бързо. Едната страна, която не е доизпипана е, че е можело да се помогне и по-рано.

 

И другото - като че ли диагноза аутизъм е изкуствено увеличена като честота.

 

Иначе терапията е една и съща – работи се върху речта, поведението, възпитаване на еженевни хигиенни навици, грижа за себе си, социални умения  и т.н.

 

Какъв напредък може да се очаква при работата с деца със СОП?

 

Най-важното не е при работата с децата, а при работата с обществото. Ако обществото ги приема, говори се за децата със специални нужди, обръща им се внимание, отделят се средства и се знае, че никой не е застрахован, помага им се, то тогава родителят осъзнава, че е подкрепян от обществото и има кураж да си покаже детето наяве.

 

На всички детски площадки например има люлки, пригодени за деца със специални нужди. Също така във всички басейни има условия за такива деца, дори за хора в инвалидни колички. На всички обществени места има стаи за бързо реагиране. Просто обществото ги приема и така за родителите е по-лесно да се грижат за децата си. Дори такива родители имат право на безплатни услуги от детегледач, за да отидат на вечеря например. В самата терапия както казах всичко е организирано до последния детайл– децата имат логопед, психолог, Occupational терапевт, получават музикотерапия, ползват стена за катерене, сензорна зала, имат и т.нар. „squeeze machine“, в която детето ляга и машината му дава усещане за спокойствие и прегръдка, имат терапевтични чували, в които могат да влизат и да се успокояват и т.н.

 

В училището, в което работех, има всичко, което съществува в тази сфера.

 

От специалните моливи до сензорната зала, в която детето да си избере програма, която може да бъде с музика, с цветове, ароматерапия... Всяко дете има свои любими неща и за всяко дете е помислено.  „Social play“ примерно е терапия, при която се играят ролеви игри и тя се води от отделен терапевт. Има Occupational терапевт, който ги учи как да вървят и балансират, как да държат молива или им прилага сензорна терапия. Всички тези терапии всяко дете ги получава един път седмично за по един час всяка. Също то посещава своето училище по адрес само с цел интеграция. В зависимост от тежестта на проблема, родителите получават финансова подкрепа от държавата, с която плащат на училището. Има родители, които избират детето им да не посещава специализирано училище, а държавно училище за типични деца, както ги наричаме, но в обособен клас за деца със специални нужди. Класовете за деца със специални нужди са формирани не по възраст, а по скоро по умения и тежест на проблема. Естествено, в държавните училища го няма този голям ресурс, за който разказах по-горе. Родителят в случая вероятно е избрал с финансирането от държавата да си води детето допълнително на частни центрове. Когато се получат тези средства трябва да се докаже, че се ползват по съответното предназначение. И още нещо – никой не задължава родителите да запишат децата си в специализиран клас, но те са информирани и знаят, че за самите им деца така е по-добре, отколкото да бъдат в масов клас. Разбират, че записвайки детето си в масов клас,  те няма да направят нищо добро за него. Това детето да е в специализиран клас или в специализирано училище тук се приема за нещо нормално и дори изключително важно. На това се гледа като на нещото, което всъщност носи много ползи за детето.

 

Прилагате ABA и IBI при деца с аутизъм. Бихте ли ни разказали повече за тези методи?

 

Applied Behavior Analyses означава трениране на детето към поведение чрез определени стимули. АВА терапевтите използват някакви стимули от външната среда, за да постигнат желано поведение при детето. Имам квалификация за този метод, но лично аз не го харесвам. Практикувала съм го само в училището, в което работех. Там нямам право на лично мнение, щом имам задачи, поставени от директора. Виждала съм резултати с този метод, но той единствено тренира децата в подчинение и гради изкуствени навици. Например, нещо елементарно - учим детето да яде с лъжица, а не с ръка и за всеки успешен опит то получава награда. Опитите и успехите се увеличават, детето накрая се научава да яде с лъжица, но всеки път е окуражавано с награда. Научават се някои навици, но след това, в момента, в който се опиташ да премахнеш зависимостта от наградата, изграденият навик се разпада и пак започват поведенческите проблеми. Може би е добър този метод за по-големи деца, които разбират, че това е вид стимул, но за малки деца си е чиста дресировка. Има родители, които търсят този метод, но аз в частната си практика отказвам да го практикувам.

 

IBI е интензивен метод, чрез който се прилагат принципите на ABA и в основата си това е ранна терапия за деца с аутизъм. Най-често се ползват приомите на игровата терапия. Терапията е под формата на игра и се провежда на земята, на килима и се разчита много на подражанието от страна на детето и на личния пример в играта от страна на възрастния. Отива се на нивото на детето, сяда се примерно на пода, а не на масата, използват се кукли, правят се ролеви игри и драматизации и др. И тук отново има поощряване на детето с награди.

 

Истината е, че и при двата метода има практики, които работят при някои деца. Колкото и да не ми се иска да го кажа, има деца, които без тези методи не биха се справили в най-ежедневните си дейности.

 

Можете ли да ни разкажете за някой впечатляващ случай от Вашата работа?

 

Всяко дете е интересно само по себе си и всички са оставили някакъв спомен у мен. Бях писала едно писмо и до майките в темата за деца с аутизъм във форума bg-mamma. В него бях описала случай, който много ме развълнува. Аз съм всеки ден с тези деца и не давам възможност да ме разтърсват емоционално, също така работя върху себе си да нямам предразсъдъци и да приемам нови мнения. Беше се случило така, че по-често работех с едно около 14 годишно дете и го придружавах до терапията му, свързана с грубата и фината моторика. Месеци наред терапевтката го учеше да натиска един клавиш на клавиатурата на компютъра, с цел да го научи да напише писмо до майка си, на която да може да сигнализира, че е добре. Това е умение, което е важно, когато детето порасне и евентуално започне да прави някои неща от ежедневието самостоятелно и без супервизия, т.е. върху това умение в конкретния случай се работеше с оглед на бъдеща безопасност на това дете. Тогава всъщност беше непонятно за мен защо терапевтката прекарва толкова време да научи детето на тези две думи – “hi mоm”, месеци наред. Но в крайна сметка детето успя да се научи да ги пише тези думички, изпрати ги на майка си и майката дойде, разплакана.

 

Този случай е останал в мен като един много ярък спомен, който ме развълнува, показвайки от една страна колко е било важно това за майката, и второ – детето придоби наистина навик, който да му е полезен в бъдеще като по-голям. Терапевтката прекара много време да учи детето, докато за мен тогава това беше губене на време. Тук е важно да призная, че и аз, заедно с децата, се уча – първо да бъда по-търпелива, а също така, че може да има някои неща, които на мен ми се струват маловажни, а те всъщност са важни и за семейството, и за детето. Има една българска черта, че все ни се струва, че ние сме прави, но е хубаво да разберем, че в действията на другите всъщност също може да има смисъл.

 

А относно това, че децата растат искам да спомена, че някои деца успяват да се социализират по програми за възрастни. Например учат ги да ползват градски транспорт, да си пазаруват, да си готвят, да ходят на фитнес и да се разхождат ежедневно в парка. Последната година аз обучавах деца в гимназиална възраст на самостоятелен живот по една такава специална програма.


Обръща се огромно внимание на безопасността им както на улицата, така и в интернет пространството.

 

Учат се да не навлизат в личното пространство на околните и да не допускат никого освен своите най-близки в собственото сии лично пространство. Обучават се на тема лична хигиена и здравословно хранене. Разглеждат се теми относно сексуалното образование.



Има ли някакви наблюдения или статистики, че в днешно време има повече деца с аутизъм?

 

Очевидно е, че има повече деца със специални нужди. Но има и други фактори, които съм споделяла в различни обществени форуми. Смятам, че, първо, населението на света се увеличава, съответно се увеличават и различните групи хора, в т.ч. и хората със специални нужди. Другото е, че по времето на нашите баби не е имало образователна система и здравеопазване, което да прави статистика. Не знаем колко точно хора е имало с увреждания и как точно и колко от тях са оцелявали. Сега се прави много повече примерно за хората с генетични проблеми и те живеят по-дълго и по-качествено.

 

Също така, ако си спомняте във всеки областен град в България преди години имаше по едно помощно училище, което беше пълно с по 300-400 деца. Аз съм израснала в Ямбол и тамошното училище за деца с всякакви проблеми беше помощното училище "Иван Вазов". Основната диагноза навремето там беше "олигофрения". По-късно думата олигофрения се възприе като обидна и започнаха да се използват термините интелектуална недостатъчност и умствена изостаналост. Терминологията може и да се мени, но децата с проблеми си остават и си ги имаше и тогава. Днес много от тези училища ги няма. Няма я и официалната диагноза олигофрения, а се увеличи аутизмът.

 

Едно време самите диагностици не са били много точни в диагностиката, а и сега диагностичните критерии са се поизменили. В онези години  често, когато  детето не говори и има поведенчески проблеми и такива със социалната адаптация, а и показва ниски резултати на тестовете за интелигентност,  се използваше медицинския термин олигофрения, която пък имаше четири степени, също звучащи обидно.

 

Тези диагнози вече ги няма, категорично са премахнати от класификатора на болестите. Но това не означава, че тези деца са изчезнали. Просто се преместваме в друга терминология.

 

Другата грешка, която се прави е, че се тръби, че има толкова „излекувани“ деца от аутизъм. Трябва да се знае, че много деца имат чисто логопедична диагноза  и те преди 20 години биха отишли само на логопед и биха били диагностицирани от руската школа само с „алалия“, т.е. закъсняло езиково развитие, а това е само и единствено езиково нарушение. Често тези деца поради закъснялото си проговаряне не успяват да се адаптират, имат поведенчески проблеми и могат да изглеждат затруднени в своята социализация и общуването с околните. Да, могат да приличат на деца с аутизъм, особено когато са на 2-3 годишна възраст.  Но не са. За около две години интензивна работа с логопед  такова дете излиза от състоянието си и продължава живота си като едно типично дете. В днешно време същото такова дете отива директно под шапката на аутизма.

 

И когато излезе това дете от състоянието започва да се тръби:  „Ето, излязохме от аутизма с еди-какви методи!“

 

Имам няколко такива случая. При един случай бях категорична пред родителите, че се касае само за езиков дефицит, но то получи  диагноза аутизъм, от която вече няма и помен.

 

В какъв момент родителите е редно да се обърнат към специалисти като Вас?

 

Колкото по-рано, толкова по-добре, когато се забележи проблем. Има стандарти, но също така и едно правило – „на шестте месеца“. Това означава, че всичко, което ни притеснява и закъснява с повече от шест месеца, значи наистина е тревожно. Не бива да се намират оправдания - щом детето закъснява с нещо в своето развитие, то значи трябва да се потърси специалист. Дори да е рано за интензивна терапия, то поне могат да се дадат насоки на родителя за какво примерно да следи и какво точно да прави, за да подпомогне появата на речта. В моята книжка „Играта и развитието на детската реч“, макар и да е толкова кратка и написана отдавна, съм дала насоки какво да прави родителя, за да провокира появата на реч у детето.

 

Много родители не играят с децата си вероятно, защото нямат време. Но истината е, че при децата, които имат езиков проблем, най-голяма сила има взаимодействието с родителя. Доста често късното проговаряне се превръща и в емоционален проблем и подкрепата на родителя е от ключово значение. Колкото и да ходи на терапия, докато родителят не седне да поиграе с детето си, да се включи емоционално, да съпреживяват нещата заедно, сърцето на детето не се отпуска. Много родители си мислят, че е достатъчно да го нахранят, облекат и да го водят на терапия, но не е така.

 

Чували сме за случаи, при които деца не говорят изобщо до около 5 годишна възраст примерно, а след това изведнъж проговарят гладко. Това как се обяснява?

 

Празник по случай Цветница, организиран от Родна стряха

Искрено казано, аз такова дете не съм видяла. И пак казвам - човек се учи докато е жив, така че може и да има, не мога да съм категорична. Но лично аз бих помислила, че това са митове. Това е хубава тема и може да се допитате до повече колеги, за да видим колко от тях са свидетели на такива случаи. Защото разказите на родители са едно, но дали в действителност така са се случили нещата , е друго. От научна гледна точка не мога да си обясня защо детето не е можело да говори, освен ако няма селективен мутизъм, т.е. да избира кога да не говори. Например има деца, които не говорят само в детската градина или в друга определена среда, но имат артикулационните и езиковите умения да говорят, но просто избират да не говорят в дадена среда.



Ще ни разкажете ли повече за Вашия проект Родна стряха, където работите с българчета и ги запознавате с традиции, език, обичаи и т.н.? Какво Ви вдъхнови за него?

 

Родна стряха като проект се появи благодарение на моето дете, което в момента е на 7 години. Исках да създам за нея и за нейните приятелчета българчета някаква среда и интереси. Най-големият проблем тук не е, че децата няма да говорят български, напротив – моето дете говори отличен български език, също и дечицата, с които общуваме. У дома ние се случваме на български, ако мога да използвам тази дума.

 

Моето дете веднъж в едно интервю, когато я попитаха какво прави на български език, отговори: „Мама ме гушка на български.“

 

Тоест проблемът не е дали ще говорят български,а дали ще можем ние да ги научим да принадлежат. Аз лично искам децата ни да познават културата ни, бита ни, традициите ни. Събираме се за да направим заедно сурвачки, мартеници, да пресъздадем някой обичай. Всяка събота имаме литературни ателиета , по време на които четем няколко приказки на български език и ги драматизираме накратко. Целта е децата да обогатят речника си. Ежедневното ниво, което им предлагаме по домовете си, не е достатъчно. Искам да могат да преразкажат една приказка, да намират поуката, да откриват синоними на определени думи, да научават нова лексика. Първия час работим по приказка, а след това обикновено в зависимост от годишния календар сътворяваме някакъв предмет и децата си тръгват с ръчно изработено от тях сувенирче за вкъщи.

 

Това е, което правим. Често ме питат защо не се учим на четене и писане.  Това е така защото аз смятам, че това се прави след седмата, осмата година, когато детето вече е натрупало достатъчно лексика на български език и когато чете отлично на академичния език, на който се развива. А в Родна стряха дечицата до момента все са били по-малки.



 В Канада някои деца са във френско училище, някои в английско училище, защото държавата е двуезична и съществува този избор за родителите. Моето дете говори езика на средата – английски и е във френско училище. Мисля, че се справя добре и с трите езика. Вече и на български може да чете, което се случи за две седмици, с помощта на едно помагало за четене, на което аз съм автор и е насочено изключително към българчета, които живеят в чужбина. Когато детето чете на академичния език, на който се развива, и говори разгърнато и на български, то ще се научи да чете на български буквално за една нощ, какъвто израз има тук. Затова в нашите съботни ателиета влияние обръщаме на говоренето, търсим общуването. Четенето е интимен процес, на който всеки ще се научи в един момент стига да умее да говори разгърнато на български.



Често родителите, подведени от образователните институции, които свалят все повече и повече възрастта за ограмотяване и академично обучение, изискват и очакват от своите деца да пишат и четат, когато те още не са готови за това. Това виждам да се случва и с българчетата в Канада. Очаква се от тях да се учат да четат и пишат на английски или на френски, и на български в същото време, и то във възраст под 7 години. Моето дете започна задължителната голяма предучилищна група в календарната година, в която навърши 5 години. Преди това тя ходеше и на малка предучилищна група, защото аз ходех на работа, т.е. тя беше дори на 3 години и 9 месеца, когато започна училище.  А в тези групи децата стоят на чин. Не са през целия ден на чиновете, защото имат и “carpet time”, т.е. време на килима, време за игра, но времето на чин е няколко пъти по 30 минути на ден. Тя не обичаше времето, което прекарваха на чиновете в работа.

 

Възрастта на децата, на която се започва целенасочена академична работа, се сваля все по-надолу, за сметка на тяхното време за игра и това ранно обучение често ги отблъсква от ученето.

 

Какво Ви харесва и какво не Ви харесва в Канада и в живота там?

 

В Канада за всичко има правила и всичко е измислено и подредено. Освен здравеопазването и образованието, които са безплатни, има изключително стройна и добра система за социално подпомагане. Ако човек остане без работа, веднага получава социална и финансова подкрепа. Търси му се работа и наистина му се намира работа. Има много програми, по които човек може да бъде записан и ангажиран. Има безплатни обучения за преквалификация.



За децата има всичко – паркове, детски площадки, плувни басейни, арени за пързаляне със зимни кънки. Бих казала дори, че има всичко, което човек може да пожелае да предложи на детето си. Спортове, езици, музикални занимания – всичко се предлага безплатно на много места.

 

Това е съществена разлика в сравнение с България. Тук също се предлагат много неща, но няма почти нищо безплатно.

 

Да. Тук три пъти годишно излиза един справочник, който се казва „Toronto Fun Gide“. Човек си избира заниманията, които иска да посещава детето му и с един номер, който се получава от общината онлайн, детето се регистрира – на пиано, на плуване, на фигурно пързаляне, на таекуондо, на каквото се сетите... Естествено, има някои неща, за които е трудно да се регистрираш. Има дата и час за регистриране онлайн – в 7 сутринта. Понякога може да не успеете да направите регистрация за точно определено място, но вероятно успеете да направите регистрация за същото занимание, само че в друг район. За малка част от дейностите може да има нужда от някакво символично заплащане от страна на родителите.

 

Канада е държавата, в която има най-много имигранти от цял свят, съответно има безброй възможности за изучаване на езици. Българският език също се предлага за безплатно изучаване. На територията на Торонто има четири класа по български език, които са финансирани от Toronto Public School Board. Всеки може да запише детето си на какъвто език пожелае, без дори да е част от тази култура.

 

Какво представлява българската общност в Торонто?

 

Това, което ме крепи и държи тук е българската общност. Общността е страхотна. Има много неща, които се правят и се случват и най-вече за децата – училища, кръжоци, изпълнителски групи, спортни клубове,  а и народни танци, който посещава и моето дете. Когато отиде там за първи път още на 4 години, тя се влюби в танците ни.

 

Изобщо има прекрасни българи, които са изминали нашия път и с които се чувстваме като общност. Благодарна съм, че ги има и живеем заедно и задружно.

 

Благодарение на една компания Балканто, която организира събития, често тук идват певци, артисти. Например миналата година тук беше Стоянка Мутафова, а преди това Лили Иванова. Идвали са Росица Кирилова, Ритон, Йорданка Христова, Тони Димитрова , Орлин Горанов, Кристина Димитрова, гостували са театрални постановки и много други.

 

Лично аз когато има подобно събитие, се чувствам все едно аз отивам в България.

 

Друг гост на нашето списание разказа, че от Канада донякъде го е отблъснал климата. Вие как понасяте суровите канадски зими?

 

Никога тук не ми е било толкова студено, колкото в България. Може да е -30 градуса, но студът не прониква в костите, не е влажен, а е сух студ. А и човек не стои на -30 повече от десетина минути.



В последната година, когато работех с деца със специални нужди в гимназиална възраст, ползвах обществения транспорт във връзка с работата ми. Ние обучаваме децата да пазаруват, да си готвят, да приготвят масата като за гости, в сряда ги водим на фитнес, за да придобият навици за физическа актиност и спорт, в петък ходят на ресторант, в някои от дните ходят и „на работа“, като обикновено са ангажирани примерно в боулинг зали, или пък в офиси да подреждат файловете по азбучен ред, или пък в студио да правят ръчни сапунчета. Във всички тези дни аз съм ходила с тях с градския транспорт, за да се научат как да го ползват, тъй като те няма да могат да шофират. Та мога да кажа, че градският транспорт  е топъл и удобен дори през най-студената зима. Той е толкова добре уреден, че повече от 5 минути на спирка не се чака, а и си има телефонни приложения, които ти казват кога точно идва твоят автобус.

 

Идвате ли си в България?

 

За последните седем години, откакто се роди детето ни, три пъти сме се прибирали. Тя много обича да е в България и често казва, че един ден ще живее в България. Много ме радва, че има такава силна връзка с родината.

 

Какви са Вашите мечти?

 

Преди да стана майка мечтите ми бяха свързани с мои неща, например свързани с кариерата ми. Сега всичките ми мечти са свързани с дъщеря ми, което може би не е много добре и не искам да го призная на глас, защото не ми се иска да поставям върху нея тежест и очаквания.

 

Може би ще прозвучи скучно и тривиално, но имам по-скоро надежди, отколкото мечти.

 

Важното е  да сме живи и здрави. Иска ми се да живея един спокоен живот. Животът ми до момента е бил доста наситен откъм емоции. Загубих майка си на 24 години. Детето ми няма възможност да има баба, защото и съпругът ми е загубил майка си в ранна възраст. Затова си мечтая просто за спокойствие и нещата да се случват, когато им дойде времето.

 

 

 

Коментари  

# 0 Ами 19-09-2017 16:02
Това е интересно. Всъщност не просто интересно, а много важно- има ли аутизъм, няма ли? В България ми се струва, че също се слатга тази диганоза навред. Нека младите специалисти наистина обърнат внимание на историята на тяхната наука и да почерпят опит и от другите школи.
Отговор Отговор с цитат Цитиране

Добавете коментар

Моля, пишете на кирилица. Добрият тон е задължителен. Коментари, които не отговарят на тези условия, ще бъдат изтрити.

Анкета

Кои са професиите, за които искате да научите повече?
  • Гласували: (0%)
  • Гласували: (0%)
  • Гласували: (0%)
  • Гласували: (0%)
Всички гласували:
Първо гласуване:
Последно гласуване:

ИЗБРАНИ ЦИТАТИ

                                                                                                                                                                                          Виж всички

абонамент за бюлетин

Харесайте ни във Facebook


×

Последвайте ни във Facebook