ФОТОГРАФИЯТА Е ОБЩУВАНЕ И ОТНОШЕНИЕ КЪМ ХОРАТА

Голямо беше желанието да направим материал с човек фотограф. Но фотографи в днешно време има наистина много - изглежда и техниката донякъде помага. Искахме да бъде специален. Един ден го открихме. Петър Пешев се развива успешно във всички сфери на фотографията, а освен това е бил и фоторепортер, и преподавател. Освен прекрасен специалист е също така човек с дълбока душевност. Защото както самият той казва - без усещане и отношение към хората не може да си добър в тази област.

В какъв момент сте си казал, че фотографията е нещото, с което искате да се занимавате професионално и всъщност момент ли е или сте имали период на търсене и осъзнаване?

Процесът е много дълъг. Следите водят още от детството, когато с баща ми, който е лекар и любител фотограф, правехме снимките си вкъщи. Помня вкуса на химията по ръцете и червения фенер. По-късно чичо ми ми подари един добър за времето си апарат. Започнах да снимам сериозно като имах ЗОРКИЙ 4 и някои от старите камери. След това си купих някои от следващите по-добри руски и японски. Снимах за удоволствие. По някое време без да искам изкарах и някой лев и така започнах да работя професионално.

Работих в различни студиа,  впоследствие открих и собствено. След няколко години работа реших и да завърша фотография – направих магистратура, въпреки че преди това имам друго висше образование, по което никога не съм работил.

За магистратурата мислех, че ми е необходима просто заради дипломата, но се оказа, че не е така – имах щастието да имам такива преподаватели като Иглена Русева от НАТФИЗ, Георги Лозанов, Никола Лаутлиев  и др. Обучението се оказа изключително интересно – историята на фотографията, упражненията, които правехме и самото отношение към фотографията.

Да си професионалист означава поне 80% от доходите да идват от това, което правиш, т.е. един професионален фотограф е това – храни се изцяло от фотографията.

Къде сте завършил магистратурата?

В Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМПТИИ) в Пловдив – ние бяхме първият випуск студенти по фотография, които имахме щастието да се обучаваме от преподавателите изброени по-горе.

Вие самият сте бил преподавател за известен период?

Да, малко след като завърших преподавах там две години, както и в Пловдивския университет, където също имаше тази специалност.

Изглежда Вашата страст към фотографията идва от баща Ви и чичо Ви?

Да, просто вкъщи имаше апарати, с които можех много да снимам, имах и приятели, които се занимаваха отдавна с фотография, а по-късно срещнах и по-възрастни колеги, които също ми предадоха техния опит.

Можете ли да направите сравнение между фотографията тогава и днес?

Това би бил много дълъг разговор. За мен лично, фотографията тогава и сега не се е променила. Фотографията е общуване и отношение към хората и към предмета на снимките. Човек може и трябва да успее да изрази себе си или виждането си за хората и света чрез фотографията. Т.е. тя не опира до това дали нещо е заснето на филм или с цифров фотоапарат. Това е нещо, което за съжаление все по-малко хора разбират и разчитат на техниката, а съдържанието не е в медията, на която е заснета една снимка. Човек трябва първо да има какво да каже, да стигне до него и да узрее, а не просто да направи снимка на фокус.

С какво е провокирала фотографията Вашето любопитство и продължава ли и до днес да Ви е интересна?

Хората представляват интерес за мен. Изкуство и предизвикателство е да заснемеш един човек такъв, какъвто е – не просто да го покажеш  красив или да го впишеш в някаква ситуация. За да се случи това, фотографът трябва да е искрен, естествен, да не бърза, да предразположи, ако трябва да изчака… наистина не е толкова просто.

Най-добрите портретисти в историята не са просто едни добри техничари.

Най-добрите фотографи в света това са хора, които наистина имат отношение към предмета и успяват да извадят от хората, които им позират, най-доброто.

Портретната фотография ли е любимият Ви жанр?

Не само, но общо взето това е нещото, което най-много обичам. Очите на човека казват всичко... Особено на по-възрастните хора - целият им живот е изписан на лицата.

А когато правите някакви рекламни снимки клиентите ли налагат тяхната визия за нещата или Вие следвате Ваша?

Нещата са комплексни. Всяка рекламна кампания има някаква цел, за да стигне до определена целева група. Първо се изяснява кой, как и защо ще бъде сниман, къде и каква ще бъде атмосферата. Не е толкова лесно да се отговори на този въпрос. Подготвят се и референтни кадри. Аз давам моето мнение преди и по време на снимките, работата е екипна. Зад такива проекти не е само клиентът - има и междинни агенции, цял креативен екип. Така че нещата са малко по-сложни. Един път надделявам аз, друг –клиентът,  и това е разбираемо – говорим за рекламен продукт, а не за моя авторска фотография. Опитвам се да внеса добра техническа грамотност,  да бъде заснето всичко по правилата на фотографията.

Много хора искат да снимат големи проекти и известни личности,  но това е отговорна и не толкова лесна задача. Обикновено, по време на снимки,  зад гърба на фотографа има 15-20 души -  рекламни агенции и  клиент.

Другото е, че известните личности – спортисти, политици или артисти, са изключително ангажирани - много често в чужбина, и времето, което могат да отделят е кратко. Понякога имате един-единствен шанс и само няколко часа за снимки. Нямате право да грешите, всичко това трябва да е предвидено. Фотографът трябва да е предварително подготвен  и да е предвидил  светлинните схеми, обстановката, бекграунди и възможното развитие на ситуацията.

Трудно ли е като го няма обекта срещу себе си?

О, винаги има обекти. Аз вървя и снимам по улицата без фотоапарат, постоянно. Виждам много интересни неща и хора, дори да имам апарат невинаги го изваждам.

Т.е. така тренирате своя фотографски усет?

Не, не го тренирам, той е станал автоматичен. Вървя и виждам светлината, хората, ситуациите.

Аз мисля, че най-ценният аспект на фотографията е документалният й характер.

Дори снимките за спомен са изключително ценни - децата растат, хората се  променят, една част от тях вече ги няма, а всичко друго е суета. Документалният характер на фотографията, за мен лично, е най-ценен.

Вие сте бил и фоторепортер? Бихте ли ни разказал за този период?

Репортажният фотограф би трябвало да бъде документалист, а това означава голяма отговорност по отношение на обективността в пресъздаването на действителността.  С фотоапарата тя може да бъде изкривена, пример  – една дупка на улицата можете да я представите и като 10 см, и като 10 метра.

Човек, работейки за медиите, би трябвало наистина да се опитва да снима документално, а не злободневно. Изключвам такива неща, които можете да видите редовно по вестниците,  като катастрофи и пр. – нещо, което ме изпрати далеч от тази дейност.

Разочарован ли сте от медиите?

Не, не бих казал, че съм разочарован, но фотографията в медиите става все по-слаба поради причината, че самите медии имат друга цел, а не това да представят обективно обществото и процесите в него. Не знам колко от тях са държавни и колко частни, но всяка една медия има собственик, главен редактор и т.н.

А имало ли е някога натиск върху Вас и работата Ви да представите дадено събитие по определен начин?

Дадено събитие винаги може да се представи по един или друг начин. А за натиск не мога да говоря. Пак казвам – вместо човек да бъде наречен фоторепортер, може да бъде наречен фотограф-документалист.

Имате разтърсващи снимки от едно наводнение - с възрастни хора и животни.

Това са мои снимки от периода, когато съм работил като репортер.

Какви са спомените Ви от годините, които сте прекарали като преподавател по фотография?

Страхотни деца има в нашите университети! Аз вече съм над 40-те, бях любопитен да се срещна с по-млади хора, които имат интерес към фотографията  и получих отлични впечатления от 19 -20 - годишните. Като попивателни са. И това, което мога да кажа на аудиторията е, че те имат нужда от преподаватели, които да им дадат всичко от себе си и да бъдат искрени с тях. Студентите са все още деца, които усещат всичко на сто процента, не могат да бъдат излъгани и са много отворени и позитивни.

Затова по отношение на ВУЗ-овете – хубаво е да се създадат условия за по-младите преподаватели и за тези, които искат и могат да предадат опита си.

А защо спряхте да преподавате?

Защото все още ми се снима. Обичам да преподавам и да говоря за фотографията, но все още се чувствам далеч от съвършенството, искам самият аз да се уча, снимайки. А и времето е много кът - часовете на един преподавател често са разпокъсани - не са винаги само сутрин или само следобед.

Може би има още неща, които бихте искали да научите, преди отново да се посветите на преподаване?

При всяко най-обикновено снимане научавам неща, които преди не съм виждал. Разбрал съм за себе си, че човек си отива от този свят без да научи всичко, т.е. фотографията няма пълно научаване. Тя има толкова много жанрове, не може да си добър във всеки един.

Но това е една страхотна професия, която е свързана с постоянно многообразие и големи предизвикателства – човек никога не е сигурен в крайния резултат и винаги има тръпка.

Като артист на сцена – никога не знаеш какво ще се случи, как ще реагира човекът, как ще бъде осветлението, дали аз самият съм в настроение, много фактори са.

Вие донякъде отговорихте на въпроса какво Ви накара да се посветите на самостоятелна дейност.

О, тя другата дейност си вървеше успоредно с преподаването. Когато съм отделял няколко часа на ден за преподавателска дейност  пак съм работел самостоятелно.

В днешно време всеки иска да може да снима. Като че ли фотографията стана някаква мода. Според Вас какво е нужно за старт на всеки начинаещ любител-фотограф?

Повечето хора снимат с телефон, включително и аз. Бях против тези устройства, но сега вървя и снимам с телефона постоянно. Редовно ставам свидетел на хора, които вървят с една чанта, пълна с невероятно скъпи стъкла (обективи) и с голям фотоапарат, гордо препасан на гърдите като Калашников… Но любопитното в случая е, че резултатът им не винаги се различава от този при снимките с обикновен смартфон…

Затова, за да се получава както трябва това съвременно хоби, бих дал следния съвет – научете А-Б-то на фотографията. Фотографията е изключително техническа наука. Тук става въпрос за правила в композицията, които са заложени още в живописта. Самата дума фотография можем да преведем като рисуване със светлина. Ако един човек с фотоапарат никога не забравя какво означава думичката фотография, всяка снимка ще му е добра – дали с телефон, дали със Смяна 8, дали с Никон, Канон –фотоапаратът е един сух регистратор на това, което е сложено пред него. Устройството само фиксира това, което сте видели под еди какъв си ъгъл, еди каква си светлина. И задачата на човека зад апарата е да види, да помисли, да избере правилната композиция, правилното осветление и след това само да натисне копчето. Няма никакво значение на филм ли е или на цифрова матрица. Нужно е техническо владеене, познаване на скорости, бленди, опознаване на цялата физика и химия на светлината като посока, характер/дали е мека или  контрастна/  – това са неща, които рисуват и правят обекта да изглежда по определен начин. Един и същи човек на различна светлина изглежда по различен начин. Така че това е моят съвет към снимащите с телефони, фотоапарати и т.н.

И друго – трябва да има някакво търсене и някакво отношение към обекта – нещо, което те е докоснало и, което се опитваш да предадеш на останалите,  все пак ние снимаме и за публиката. Всеки фотограф си има неговата публика, няма как да е харесван от всички.

Какви качества са нужни на добрия фотограф?

Желание, постоянство и най-вече по-малко его. Това, което е по-страшно от съвременните фотографи са техните  претенции. Често срещам определения за снимки -  „уникално“, „невероятно“... Тук ще вмъкна нещо от моите студентски години, което ми помага постоянно – това са думите на Георги Лозанов, изключителен ерудит и страхотен човек, който един ден на лекции по Фотографска естетика ни каза следното нещо: „Запомнете, че каквото и произведение на изкуството да създадете, каквато и снимка да направите, в най-добрия случай това може да е една чудесна интерпретация на нещо, което вече е правено.“ И това е самата истина - няма уникални неща. Ако приемем, че това, в което живеем е реално, а то не е съвсем така –

фотографията е допълнителна илюзия в самата илюзия.

Смятам, че ако човек се забавлява и работи с удоволствие, резултатът ще бъде винаги чудесен. Да вмъкна нещо от далечния Изток: „ Работа, която вършим без любов е престъпление.“  Човек трябва да има такова отношение и към фотографията.

А в момента в каква подобласт работите основно?

Не е само една. Снимам портрет, голо тяло, корпоративна, рекламна фотография, много неща. Отделно работя мокър колодиев процес – една много интересна техника, която търпи възраждане в последните години. Около 2000 г., когато изскочи цифровата фотография и набра скорост, всички хвърлиха старите апарати, филми..., сега в момента има ренесанс и се завръщат отново. Мокрият колодиев процес е самото начало на фотографията. Технологията е следната - вземаме едно обикновено стъкло, на тъмно нанасяме емулсията, слагаме го в разтвор на сребърен нитрат, емулсията става чувствителна към светлината и преди да изсъхне имаме 10 минути за да снимаме. Човекът стои абсолютно неподвижен  между 3 и 7 секунди, понеже точно този процес е много слабо светлочувствителен. Даже старите фотографи са имали уреди, които са държали главите на сниманите, за да не мърдат. Изключително красиви неща се получават и най-интересното е, че човек сам си бърка химията и резултатът в голяма степен е непредсказуем. Снима се с големи камери в зависимост с каква разполага фотографът – аз имам 8*10 инча.

Може ли да се каже, че си изкарвате прехраната с корпоративна и рекламна фотография, а снимате за удоволствие портретна?

О, не точно. С корпоративна, рекламна, модна, портретна фотография си изкарвам прехраната, но през цялото това време изпитвам удоволствие.

В какво се изразява общуването между фотографа и обекта на снимане?

Във всичко, това е самата фотография. Т.е. фотографията е общуване за мен. И в процеса на това общуване се случват и снимките.

А най-хубавите снимки с позиране ли стават или неочаквано за човека?

Най-хубавите снимки не стават случайно, въпреки че е възможно понякога, но това пак не е случайно. Винаги се получават снимки на фокус, но за да има нещо по-специфично трябва да има контакт, доверие между обекта и фотографа. И зависи какво се снима – дали комерсиална, корпоративна фотография, дали художествена, дали е портрет, голо тяло или мода. Трябва да има флуид на снимачната площадка. Иначе няма как да се получи.

Хората отсреща все пак трябва и да са професионалисти, защото ако се притесняват също може да не се получат нещата.

Ето това е главната задача на фотографа – да успее да предразположи, да изчака, ако се наложи да намери друг подход, ако трябва да не снима днес, а да снима утре. Добрите фотографи, които са останали в историята или които са в съвременността въплъщават в себе си компилация от много качества - общуване, комуникация, добро владеене на техниката. И късмет, разбира се.

Съвременната техника отнема ли част от работата на фотографа?

Не отнема от работата на фотографа, но съществува опасността човек да се опре изцяло на нея. Ще вметна нещо, което съм писал и в блога си –

Фотошоп е виаграта на съвременния фотограф.

Всеки ползва Фотошоп, това е една чудесна фотографска лаборатория – да се работи без да се гаси лампата, седнали пред компютъра, а не затворени в банята или в тъмната стаичка. Но предпочитам да се ползва като лъжица мед, а не като виагра, т.е. човек да разчита изцяло на него. И тук е мястото да кажа, че напоследък се виждат невероятни фотографски изпълнения, на които и супер модерната живопис би завидяла. Няма как да се оправи с тази програма нещо, което не е снимано както трябва. С нея може да се изчисти фон, лица, пъпки, кожа – това са нормални неща.

Аз имах щастието, а и просто съм се родил в такова време,  да започна да снимам на филм и комерсиалната ми работа дълго е била на филм и диапозитив. Един 35-милиметров филм има 36 кадъра, средноформатният филм – 10-12 кадъра. На тези медии не виждате какво се случва на момента, а чак когато го проявите. Нямате дисплей отзад и трябва да сте много добре подготвен, за да се получи снимката без помощта на Фотошоп. Диапозитивът  беше професионалната медия във фотографията.  При него една малка грешка  от половин бленда го прави неизползваем и той е за хвърляне.

В тази връзка ще върна малко лентата към един човек, който е изключително име във фотографията и когото много обичам като фотограф – Хелмут Нютон. Той е снимал за Воуг и всички най-големи модни клиенти, а е бил и изключително скромен. Казва, че повечето си поръчки ги е изпълнявал на един филм. За сравнение, в момента се  търчи с едни апарати-калашници, с едни багажници на гърба, щракат се стотици и хиляди  кадри и накрая единственият кадър, който прилича на нещо, бива тотално измъчен на Фотошоп. А Хелмут Нютон е бил човек, който си изпълнявал проекта буквално на един филм. Повечето неща ги е снимал с един апарат и с един обектив/50 мм/. Този човек е пример за това как съвременният фотограф трябва да мисли преди да снима и да вижда нещата предварително. Но на всичко това се учи в процеса на работа. Не може да се прескочи нито едно стъпало. Окото се тренира с времето. Моят преподавател проф. Иглена Русева казва, че “човек се учи да снима, гледайки качествена фотография“.

Има ли мода във фотографията?

Винаги е имало. В по-ранните етапи едни неща са били модерни, после са идвали други. В момента са актуални някои съвременни изкривявания на цветовете, снимане под определена цветност и др., но тези предпочитания се променят постоянно, докато класическите неща си остават. Аз съм за тях.

Клиентите сами ли Ви намират?

Да, клиентите винаги сами са ме намирали.

Бихте ли разказал повече за себе си като човек встрани от фотографията?

Трудно съм встрани от обектива. Аз дори когато вървя по улиците, снимам, макар и без камера. Но все пак – нормален човек, с деца, семейство, сметки за плащане...

Бихте ли искал да предадете на Вашите деца любовта към фотографията и Вашите възприятия за естетика?

Бих искал да им предам по някакъв начин това, до което съм стигнал в живота като човек, не като фотограф. А самата фотография, ако на тях им е интересна – ОК. Но по-скоро бих ги натиснал да бъдат добри в това, което им се отдава, няма значение какво е то.

Какъв съвет бихте дал на хората, които искат да се занимават с фотография по-сериозно?

Снимайте с очите и сърцето. И препратка към думичките на Георги Лозанов, които за мен са отправна точка.

Какво си пожелавате да Ви донесе бъдещето?

Пълноценно осъзнаване и изживяване на всеки един миг!

Снимки и Видео - Петър Пешев

Peter Peshev Photography