ПОПУЛЯРИЗИРАНЕТО НА СЪВРЕМЕННИЯ ТАНЦ Е НАША МИСИЯ

Страст, енергия, харизма... Това излъчва Ана Митева докато танцува. Движенията й са завладяващи, независимо дали са част от интерпретация на танцов спектакъл или просто следват някоя мелодия. Този разговор е за усещането на танца като живот. А също и за театър. За изкуството танцов театър и неговите предизвикателства пред хората, които са му се посветили.

 Имала ли си някога съмнения с какво искаш да се занимаваш?

Завършвайки гимназия нямах голяма идея с какво искам да се занимавам. Всъщност историята как ме намери изкуството е много интересна. До осми клас бях в руско училище и в девети клас аз сама реших да се преместя в едно съседно училище, защото не исках повече да уча руски език. Там записах като свободно избираем предмет  - плуване. Когато започна учебната година в един час по музика госпожа Елена Горбаткова ме видя и ме попита – ти записала ли си СИП „Музика и театър“? И аз казах – не.  На 16 години, тийнейджър, с размъкнати дрехи...  какъв театър? Записала съм се на плуване.  А тя настоя и впоследствие разбрах, че ме е отписала от плуването и ме е записала в „Музика и театър“. Когато един ден отидох на репетиции, подготвяха готов спектакъл, който се казваше „И огънят си спомни за искрата“  по стихове на Румен Леонидов и по „Реквием“ на Верди. Много тежка история, а ние бяхме деца...

Всичко това много ми повлия – силната емоция, която носеше спектакъла, експресията на движението, стиховете на Румен Леонидов и музиката на Верди.

Дойде моментът да играем пред публика, трябваше да сме с бели лица, с бял силен грим, а аз толкова много се вълнувах, че ми избиваше руменината на лицето от вълнение и напрежение. Така и не успях да стана чисто бяла. Мина този първи спектакъл и в продължение на четири години бях в това студио в училището, където играехме най-различни пиеси и танци и беше много вълшебно. След което завършвайки аз не исках да ставам актриса, усещах, че не е това моето призвание, а в същото време не знаех какво да уча. През 2000та отново Елена Горбаткова ме насочи към НБУ, специалност "Танцов театър". Приеха ме, а аз не знаех какво е това танцов театър. Това беше през 2000 година, сега сме 2016  и все още танцов театър и съвременен танц са малко неясни понятия.

На изпита, когато ме питаха дали знам какво е танцов театър, си спомних, че съм гледала по Канал 1 част от спектакъл на Пина Бауш, в който танцуваха по вода в едната сцена, а на другата по цветя. И аз си казах тогава – това е невероятно, да имаш възможността паралелно с всекидневния си живот да изживееш нещо подобно! Та на изпита това им казах – танци по цветя и вода и Пина Бауш. И впоследствие след като навлязох в материята се оказа, че наистина тя е „майка“ на танцовия театър. Пина Бауш казва – аз си избирам танцьорите по погледа, а не по уменията (естествено трябва да са технични), но най-вече връзката с тях. В НБУ бях около две години, след което се записах в НАТФИЗ, защото тогава се появи тази специалност и там. И така започна моята среща с това, с което се занимавам и до днес.

Но като по-кратък отговор на този въпрос – естествено, много съм се съмнявала - дали имам талант достатъчно? Дали това искам да правя? Защото не е лесно... Пътят до сцената е труден, както и пътят до реализация на спектакъл.

Ще ни разкажеш ли повече за кандидат-студентския изпит в НАТФИЗ?

Историята там е много интересна. В първия час в НБУ, в който имахме греъм техника, преподавателката ни Таня Соколова ни сложи на земята и ни каза – вдишвайте през главата и издишвайте през таза. Последва пауза за осмисляне и след това си казах – добре, ще опитам да вдишам през главата и да издишам през таза. И се оказа, че мозъкът наистина до такава степен владее тялото като усещане и те двете са по такъв начин свързани, че наистина можеш да усетиш въздухът как минава през главата и излиза през таза - от една страна играе въобръжението, но от друга страна наистина може да се контролира това усещане.

Аз се влюбих в тази сила, която човек притежава.

И кандидатствайки в НАТФИЗ въобще не се подготвях, понеже знаех, че искам това да правя. Трябваше да имаме подготвени следните материали – драматичен монолог, две басни, една песен, една проза, танцови етюди – класически танц, исторически танц, народен танц... доста обемен материал. Народният ми танц беше на една негърска музика. Попитаха ме какъв ти е народния танц, казвам им – ами той е на едно негърско племе и е ритуален танц за добра реколта. Реших, че няма как да знаят какви движения има и просто се мятках като луда към небето, към земята и изпращах молитви. Историческият танц го представих като китайски бален танц, който се е играл на баловете в китайския двор. Бях си намерила китайска музика и по същия начин взаимствах някои елементи. Всичко беше импровизация от моя страна, мисля, че имах само един подготвен танцов етюд. Просто за мен беше проформа този изпит - аз знаех, че ще ме приемат и ме приеха, и просто продължих обучението. Малко пъти в живота си съм била така уверена за нещо. Сега с повече опит не съм толкова уверена.

Какво е усещането да учиш в НАТФИЗ и хареса ли ти обучението там?

За съжаление системата за обучение не е много добре адаптирана за танцов театър в НАТФИЗ. До голяма степен техниката си придобих от гостуващи хореографи. Тогава имаше едно танцово училище Nomad Academy и канеха хореографи и преподаватели от чужбина – балканските страни, Франция, Германия и др., и който и да гостуваше отивах и като гъба попивах знания, защото в НАТФИЗ нямаше възможност да се научи толкова много. И така се сформира някакъв стил от всичко по малко.

Трудна ли е реализацията след завършване на подобна специалност?

Единственото място, където танцьори като нас могат да бъдат постоянно ангажирани е балет Арабеск, но не всеки има интерес за там, а и не всеки е подходящ. Освен това заплатата не е особено добра... Понякога да си на свободна практика е по-удачно, защото могат да се поемат повече ангажименти. Ние сме творци-актьори за Танцов театър на свободна практика, т.е. когато завършваме трябва да започнем да правим свои проекти. Не всеки успява. На мен ми е трудно да направя свои проекти – трябва да намеря финансиране, екип, да съм двигател на целия този проект. Но съм правила - имам два реализирани спектакъла, няколко танцови миниатюри, две-три от които са печелили награди на конкурси за съвременна хореография. Т.е. има припознаване за успех, но трябва постоянство и постоянно да бъдеш от един спектакъл в друг. Също така е нужно да има пространство и екип. Засега пътят ми върви странно, не е пропорционален, но паралелно с това се оказва, че много добре ми се отдава да преподавам танц – основно съвременен танц и танцова импровизация. Това правя от 2009 година, като съм преподавала в различни школи. Първо започнах в МОНТФИЗ, след това SOHO и VS Dance. Работила съм и в театри като хореограф – нещо, което ми беше много интересно. През 2012 г. направихме изключително успешен мюзикъл „Скачай“ в театър София, който все още се играе. Екипът е млад, с български автор и български композитор.

Това е най-добрия начин да се вплете театъра с танца в едно – чрез изразното средство на тялото и изразното средство на духа и ума.

В момента съм в майчинство и се отдавам на своята дъщеря, защото установих, че каквото и друго да правя би било половинчато. Така пък се появи „Мама и бебе танцуват“ , а по-късно и „Танцови игри“. Идеята е майките да се забавляват, раздвижват, слушат и танцуват на хубава музика и всичко това – заедно с дечицата си! Общуваме помежду си, а децата също. Оказа се изключително интересно, разтоварващо и развива много силна връзка между бебето/детето и майката. Емоцията е невероятна и аз съм повече от щастлива, че съм инициатор на нещо толкова позитивно, красиво и полезно!

Била си танцьор, хореограф, преподавател...

А вече и майка. Първо танцьор, после хореограф и преподавател.

Къде се чувстваш най-добре?

Като майка. Много се променят нещата във времето. Понякога като танцувам активно ми се е искало аз да поставям и да съм отвън, за да гледам какво се случва. Друг път когато съм поставяла ми се е искало аз да танцувам. Когато дълго време преподавам се чувствам изхабена и искам и да поставям, и да танцувам. Сега съм на етап, в който искам да танцувам и може би най-накрая е дошъл момента, в който бих поставяла сама на себе си. Имам идея в главата си и искам да започна да работя върху нея. Правят ми се вече моноспектакли или в сътрудничество с гост-актьори, гост-музиканти и гост-певци. Такива едни проекти... за душата.

И най-накрая се надявам да дойде момента, в който като кажа на някой, че се занимавам със съвременен танц или с танцов театър да знае какво представлява.

Популяризирането на съвременния танц е наша мисия. Ние сме няколко випуска от НАТФИЗ и НБУ и като цяло почти всички танцьори, които се занимаваме с танц в България, се познаваме. Трябва да направим така, че да стигаме до по-широк кръг от хора, дори това да означава да бъде направен един, в добрия смисъл на думата, комерсиален спектакъл, на по-разбираем танцов език, който да запознае по-широк кръг публика с това изкуство. Аз мисля, че българинът обича да гледа танц, той е музикален и ритмичен, танцът е в кръвта му, но може би пътят, по който развиваме съвременния танц е малко неправилен, защото ние взаимстваме отвън - от Европа или САЩ, където е в по-комерсиална форма. Не го развиваме спрямо нашето усещане и натюрел, а копираме и впоследствие вече даваме някакво авторство. За мен най-важното е да има един център със сцена, със зали, който да е за танц и театър. В противен случай няма смисъл да има всяка година зъвършващи "Танцов театър'. От моя випуск примерно сме само двама, които се занимаваме с това. Тъжно е, защото с това, което учим, впоследствие трудно се реализираме. Аз също не се занимавам пълнокръвно с танц и театър, поне не до такава степен, каквато би ми се искало. На фона на милата ни родна картина като че ли е съвсем нормално да не са съвсем уредени нещата. Но предвид, че театрите и операта са пълни, може да има развитие, просто имаме нужда да сме по-обединени и да се направи хубава популяризираща кампания. Трябва да се разработи проект, да се намери финансиране и една цяла сграда да бъде построена.

В момента с моя приятелка разработваме проект за хора в неравностойно положение най-общо казано, които да покажат как в тяхното положение може да се танцува, да се пее, да се твори, да се рисува.

Може ли да се каже, че танцьорът се развива професионално когато стане хореограф?

Честно казано танцьорът е професионалист когато започне да си изкарва прехраната с това, което прави. Дали като танцьор или като хореограф това е личен избор. Не всеки иска да е хореограф, не на всеки му е интересно. Има хора, които не са добри танцьори, а са добри хореографи, което звучи парадоксално, но е възможно да направиш хубав спектакъл, без да си голям специалист в танца. Всеки трябва да прави това, което иска, това, което усеща отвътре и има сила за него да го прави. Дори да е в периоди различно, но да се впусне в него и да го изразходи.

А има ли вариант за теб да преподаваш в училище, мислила ли си за това?

Да, това също е вариант. Трябва малко да преквалифицирам. Много искам да уча танцова терапия, но в България все още я няма.

Какво е значението на музиката в танца?

Различно е. Понякога една музика просто много ми харесва и започвам да работя по нея, а друг път се увличам по самия процес на движение без да имам музика. Много ми е любимо да работя нещо без музика, просто като принцип на движение. Това, което правим напоследък с моите майки от „Мама и бебе танцуват“ е да откриваме движение в предметите, т.е. движения в обкръжаващия ни свят. Имам предвид дори в най-баналните неща, например химикал, лист, стени, дръжка на врата, решетка на прозореца – в самите форми когато сме в залата, а когато сме на открито – в заобикалящата ни природа. Идеята ми е до такава степен да може човек да отвори сетивата си, че да стане приемник на обкръжаващия го свят. Как би танцувала дръжката ако можеше да танцува? Когато съм работила с деца съм наблюдавала, че няма никакъв проблем за едно дете да изтанцува дръжка, но когато станем по-големи възприемаме понятията по друг начин и за нас дръжката не танцува, предметите не танцуват. Сега с майките сме на етап преоткриване на света чрез децата. На всяка една аз давам задачи за импровизация чрез танците, всяка една си изработва определена комбинация и аз я адаптирам в танц. И когато пусна някоя музика изведнъж се оказва, че тази музика прекрасно пасва.

Това за мен е много хубав момент – когато откриваш и нареждаш пъзела на танца.

Имаш прекрасна дъщеричка на една годинка. Как промени ежедневието ти майчинството, продължаваш ли да танцуваш?

Когато родих почти веднага се върнах в залата да преподавам, но постепенно това започна да ми натежава, защото малката вече растеше и изискваше много повече грижи и енергия. Затова реших да се водя от нея и да да променя всичко като започна да водя танци заедно с нея. Всичко ми се промени, наложи ми се да съм домакиня, да се грижа за къщата. Може би и  защото съм човек на изкуството преди това не бях от типа жени-домакини. Но пък мога да кажа, че тази не съвсем интересна дейност ми помага да си правя животът интересен – пускам музика и танцувам, импровизирам

Когато човек има необходимост винаги намира начин да твори, да се забавлява, да е ведър.

Скоро започнахме втора група на курса „Мама и бебе танцуват“ – едната е за бебета до една година, а другата от една до три години. Във втората група танците са съобразени с поотрасналите бебета, които вече ходят и щъкат. Представляват една игра с акробатични елементи, които натоварват майкита, а и бащите, които имат желание. Най-интересното е, че винаги хората, които се занимават с едно нещо заедно, стават общност. Танцът сплотява, танцът е една прекрасна емоция – не може човек да танцува намръщен. Има музика, а музиката носи допълнителна емоция. Движението те кара да се чувстваш щастлив, защото когато човек се движи се отделят хормоните на щастието. И съответно с едни хора имаме прекрасни моменти заедно и с тях ставаме много близки.

Лесно ли се работи с хора, които са любители, а не професионалисти?

Интересно ми е да работя с хора, които са непрофесионални танцьори, защото професионалният танцьор е много концентриран в техниката и трудно се поддава на импровизация, трудно е автентичен. Искам да започна да работя в екип с такива хора, да взаимствам от тях идеи, като аз да водя процеса и това да бъде представено пред публика. Мечта ми е да отворим по-широки врати за това изкуство, а не да си стоим в малки зали и като че ли пред една и съща публика. Иска ми се да достигна до обикновените хора, не точно със съвременния танц, а въобще с танца като изкуство и не толкова с професионалната му страна, а по-скоро с терапевтичната. Най-естественото състояние на човек е да се движи, не сме създадени да бъдем статични. Децата са страхотен учител в това отношение, защото те са постоянно в движение и това им е начин на живот

Какви хора посещават курсовете ти?

Най-прекрасните хора. Дори една ученичка ми стана най-добър приятел във времето. Обикновено това са хора, които искат нещо различно да се случва в живота им и искат това нещо да бъде свързано с танца, а също и да бъдат творци.

Като че ли много хора на изкуството мечтаят да се развиват извън България – може би заради по-широкото поле на изява или пък примамени от по-добро заплащане. Мислила ли си за това?

Постоянно стои пред нас този въпрос. Възприемам чужбина не като различно и чуждо място, а по-скоро като нещо ново и различно - друг град, друга среда, друга атмосфера. Партньорът ми работи в националната опера като балетист. След като се пенсионира би ми било интересно да се преместим и живеем другаде, просто за разнообразие.

А как се случи любовта между вас?

Запознахме се на едно парти. Аз много си го харесах, защото разбрах, че е танцьор и си казах, че ще го вербувам за съвременен танц, нищо, че е балетист. Цяла нощ с него бяхме във вихъра на танца, след което се разделихме. Аз, лягайки си, буквално бях издигната от пеперуди в стомаха и си казах – ах, какво се случва...След няколко безсънни нощи и неизядена храна се срещнахме и много скоро след това се запъти към нас малката Емануела.

Наскоро си танцувала в психодиспансер по случай Деня на психичното здраве. Какви емоции ти донесе това и има ли връзка с проекта, на който също си се посветила, отнасящ се за хора в неравностойно положение?

Беше изключително вълнуващо за мен да танцувам пред публика отново. И то не каква да е. Чувствах се изключително жива и творяща, бях щастлива да предам емоцията си, чрез танц... Но тези хора, чиито ум, дух и тяло страдат, те се радваха на музиката, танца и пеенето... Някак усетих отново лечебната сила на изкуството.

Какво се надяваш да ти донесе бъдещето в творчески и личен план?

Иска ми се бъдещето да си остане загадъчно и пълно с изненади. Но си пожелавам да изградя поне един моноспектакъл, още много танц и общуване с добри и качествени хора. Също едно братче за Ема и може би още някое животинче и нова кола, която да карам с новата ми книжка. Искам най-вече здраве за цялото ми семейство и близки хора. И на последно място, но най-много от всичко - повече хора да откриват свободата, която танца ни носи, воден от чудото, наречено музика!

Заглавна снимка: Иван Иванов

Видео: Анна Андреева и Чавдар Чернев